...Оказа се, че влюбването
е чужд център,
да бъдеш център за друг... „Стълб”
Започвайки четенето на „Сферата на света” на
Андриана Спасова бях убедена, че ще срещна една нежно-романтична поезия. Поезия на любовни трепети и тихо щастие. Предполагах, че подобно на всички поети на тази възраст, темата за любовта ще заема централно място в нейното светоусещане. Затваряйки последната страница на книгата, вече бях сериозно разколебана. Не толкова за „светоусещането” на Андриана, колкото за моята „убеденост”.
Всеки следващ стих ме опровергаваше. Да, в тази книга има нежност, ранимост, романтика. Но те са само повод за нещо друго. Среда, в която зрее мощна мисъл. Извор, от който тръгват много екзистенциални потоци.
Тази книга се оказа една от малкото, които ми се прииска да препрочитам отново и отново. Може би, защото при всеки прочит откривам още нещо. Но не толкова за автора й, света или поезията. А за мен самата.
Онова, което не ме обича, ме прави по-силна.
Това беше лайтмотивът, който упорито се натрапваше по време на първия ми прочит. При втория картината се видоизмени. Тя вече говореше за друго – онова, което обичам, ме прави по-силна. Най-интересното се случи при третото прелистване на „Сферата на света”.
Двете нишки се преплетоха. Сляха се. Увиха се една в друга като двойната спирала на ДНК и създадоха същество от нов поетичен вид. Двете генетични вериги бяха еднакво силни, еднакво здрави и еднакво смислоносещи, за да образуват новото поетично създание.
...Любовта ми е свърталище
за удавници. „Анорексия”
Или тук:
Напъхани сме в малък
пясъчен часовник.
Докато запълваш своето име и тяло,
отдавна вече съм преполовена... „Стълб”
Някой беше казал, че Господ е същност, чийто център е навсякъде, а периферията никъде. Стиховете от тази книга имат свое доказателство за това твърдение. До митично-легендарните образи се нареждат битово-всекидневни, без да се отхвърлят или отричат взаимно. Неотделими едни от други. Споени от вътрешния ритъм и усещането за цялостност.
...Сидхарта се смее
и мести вълните... „Лодка”
Както и в „Без публика”:
В чиновническа стая
зюмбюлите си играят
на актьори,
докато свраките крадат
обяда на публиката...Емоционалните трептения, които носят стиховете на Андриана Спасова, карат читателя неусетно да се връща към всяко едно пак и пак, за да го прочете, но и преживее многократно.
Тук ми се натрапиха някои препратки към Платон и неговата теория за трептящата струна, позната в наше време като „геометрия на тона”. Читателят, успял да синхронизира своите вибрации с тези на поетесата, веднага ще долови тънките нюанси на мисълта. Кохерентността е важно условие за възприемане на съвременната българска поезия. Новото усещане за света на новите поети, чийто представител е и Андриана Спасова, има свое движение, темп и мелодика. Характерен поетичен пулс, чийто носители могат да различават същностите недвусмислено, но не за да ги разделят. А да сливат в едно легенда и история, минало и настояще, фантазия и реалност.
...В един момент спират
да остаряват
и се вкаменяват.
От статуите
не бих посмяла
да взема цвете. „Блок 207”
Стиховете от „Сферата на света” пулсират с определена дължина на поетичната вълна и постепенно разкриват пълнокръвна и ярка картина, заредена с чистота и непосредственост. Но едновременно с това и с прецизен поглед към битието, което въздейства на читателя магично и го кара да се връща към нея нееднократно. За да излиза след всеки прочит изпълнен с надежда и желание за живот. Нов.
____________
Андриана Спасова, „Сферата на света”, изд. ”Литературен вестник”, 2016 г.