Отзиви

Когато надеждата е нещо веществено

За стихосбирката на Надежда Искрова „Мълчания от Надежда”

Когато надеждата е нещо веществено


Когато надеждата е нещо веществено, когато всяко мълчание е аскетично изживяно и грижовно облечено в слово, когато поезията на Надежда Искрова прикове вниманието с прецизно подреден сборник стихове, се случва точно това: Издателство „Сиела” показва гъвкавост и новаторство и издава стихосбирка, въпреки издателската си политика, насочена основно към прозата.

Надеждата наистина е нещо веществено – и това не е само перифраза на последните стихове от стихотворението „Луната е кръгла” в книгата „Мълчания от Надежда”. Няма как да е иначе в тези 15 години, в които поетесата Надежда Искрова е пазила мълчание. Като пост от прибързани книги, като пост от необмислени и недоизживяни състояния, като пост от несполучлива (и различна от високата) поезия. Надеждата като проявление на духа е действала в две посоки. Тя е била спирачката, която е поставяла преграда пред импулсивността и припряността; тя е била онзи съсъд, в който са се изливали всичките стихии, бушуващи в душата на авторката си – за да утихнат, за да изкристализират в дистанция и чисто изкуство. Но надеждата е била и материализиране, овеществяване на вече одухотвореното – обличане в Слово на незримото.

Какви образи е създала тази надежда, каква философия е белязала пътя на поетическите търсения и постижения на Надежда Искрова? Това може да се види в петте поетически цикъла, съставляващи книгата. Стихосбирката е рамкирана от есенциалните критически прочити на много литературоведи и творци, тук няма да се спирам на тези метатекстове.

Лирическата среща с „Мълчания от Надежда” започва с цикъла „Тази жена”. И коя е Тази жена – абсолютната, фаталната жена или онази, която се люшка между загубата на смисъл, на значение, „където гъмжи / от небивало”, или където „облаците минават”? Тази жена задава въпроси към себе си („Ти”) за същината на пътя си, но същевременно е и пределно наясно с участта си – и от собствените несполуки твори памет, личност и изкуство:

Не научих притчите
Не прочетох книгите
Записвам себе си
Измислям другите


„Поезията” от едноименното стихотворение е важна част от същността на Тази жена. И как иначе? – та тя освен че „свети” с единичността и уникалността си (като Екатерина Йосифова и Федя Филкова, на които са посветени конкретни стихотворения; като самата авторка) – тя е и началото и краят, и съдържа всички и всичко:

Каже ли
„а”
вече казва и „я”

Всички е, всичко е –
мъжът, който беше роб
робът, който пази свободата.

      „Тази жена”

Видимо, твърде много сакралност е вменена на жената в това стихотворение. Но дали тази божественост се удържа по-натам в книгата? Ни най-малко: пътят ѝ е болезнен, количествено ограничен („Колкото”); личностен нонсенс („Няма смисъл”, „Значение”) – показателно е, че 3 от стихотворенията завършват, мултиплицирайки отрицание:

Не ме буди!
Няма смисъл

      „Няма смисъл”

няма
значение

      „Значение”

Но не съм.
И няма да бъда.

      „Смешна жена”

„Тази жена” от представителна единица се трансформира в „Смешна жена” и „Такава жена”, визираща вече едни съвсем различни значения и типове. Постепенно се върви към минимализиране: в „Опит за автопортрет” героинята е смалена физически:

Прекалено широко
    е сакото ми –
ръкавите предълги - …


В следващ момент лирическата героиня трябва да се освободи от още свое присъствие – да стане „Прозирна”. Стихотворенията „Ловци на време” и „Луната е кръгла” постигат едно игрово смислово оттласкване, на принципа „няма ме – има ме”. Но „Индианска приказка” финализира колебанията с категоричност, изразяваща прекрачване през граничността в други пространства и измерения.
Така влизаме в лирическия цикъл „С вятъра” и попадаме в мистическите реалии на една изключително философска поезия. Времето, знанието, света, неизменността, безименните същности, свободната воля, вечността… - все въпросителни, все относителни и неизяснени величини. Моят фаворит измежду стихотворенията тук е „Небе за кораби” – много висок поетически пример за изграждане на балансирана хармония от приказни образи и безнадеждност, пагубен мрак и забрава, и възникващо от нищото небе – единствено такова „Небе за кораби” приляга на Христо Фотев, комуто е посветена творбата.

И колкото и (привидни) пътувания, пластови размествания и движение да характеризират това смислово ядро, те се свиват и отстъпват назад, на изтънчената „Чаена церемония”. Чаената церемония в книгата не визира просто прецизната грация и изчистената източна традиция; това не е символика, изговаряща женствеността като обслужваща украсителност. Чаената церемония заявява една реална възможност за такова екзистенциално подреждане на нещата, времената и световете, което поставя действащото лице в състояние на тотална статичност и покой, с една дума – нирвана. Равновесието, самопроникването с покоя, единението с Мълчанието и Времето – някои от различните имена на Буда.

Резонно е след статиката да се прояви кинетика. Следващият поетичен цикъл „Ахил” съвсем удачно се вписва в този ред. Това са стихове за виталността, за желанието за живот, за вярата в безсмъртието. Имената на поетите (Омир и Иван Цанев), както и ритуалността на Силвия Плат – са обединени от едно (освен от словото) – гледането, виждането на душата, от която извира всичко останало:

нещо, / което гледа душата ми
      „Равноденствие”

в елипсата на смъртта –
    гледец.

      „Ритуално”

да надзърнеш в мене,

огромни телескопи
за обратно виждане
      „Омир”

Последният цикъл в стихосбирката е наречен „Времето”. Поетичните интерпретации на тази категория са от такова естество, че алюзивно поставям до тях графиките на Мориц Корнелис Ешер. Времето е разнолико, крайно и безкрайно, преживяно, безпощадно:

кръг от време 
      „Часовник”

света владях и времето пребродих
      „Единствено сърцето”

като бъдеще /вече било
      „Бинокъл”

пилееш ли време / оставаш във времето
      „За и против”

и завесата на времето / пада
      „Смисъл”

А на страница 136 стихотворението „Време е” може да бъде възприемано като манифест на времето.

Освен времево-маркираните стихотворения, в тази част на книгата има и един ред поетични творби, даващи специфична дефиниция на действия: „Вървя”, „Питам се”, „Помня”, „Уча”.

Всъщност времето и времената имат смисъл, само ако са изпълнени с живот. А животът ще има пълнота, ако съзнателно се фиксираме върху живеенето сега, в този момент, в този живот.

И мъжкото и женско начало ще обединят времената така:

САМО ТОЗИ

Тя е древно
келтско огледало –
отразява
всичките животи.
Той е животът –
само този
живот.


И действително – дълго премисляната и обработвана поезия е тази, която се оценява и се търси. Поради интереса към стихосбирката, предстои пускането на пазара на второ издание на книгата „Мълчания от Надежда”. От Надежда Искрова.


____________________

Надежда Искрова, „Мълчания от Надежда”, Сиела Норма АД, София, 2016.



Автор: Иглика Дионисиева
14.07.2016 г. 16:10
Посетено: 749
Линк към публикацията:
https://kulturni-novini.info/sections/64/news/23947-kogato-nadezhdata-e-neshto-veshtestveno