Веднъж български творци излезли да повикат срещу неправдата.
От една страна, били поетите, прозаиците, есеистите, драматурзите, сценаристите, преводачите, детските автори, редакторите, коректорите и всички останали хора на перото и роби на словото (всъщност били неголяма група, способна да изпълни само малък стадион като „Герена”), като всеки един държал в ръце по една торба с новоиздадените си съчинения.
Недалеч от тях била малко по-многобройната група на музикантите – певци, инструменталисти, композитори, аранжьори, диригенти – хорови и оркестрови, и всякакви други от всички жанрове и жаргони на музиката (без чалгаджиите, които били на записи в същия момент, понеже били печалбари).
На срещуположната страна стояли гордо представителите на Мелпомена и Терпсихора – артисти, режисьори, постановчици, мимове, танцьори, балетисти и балерини, дубльори, суфльори, специалисти по сценичен бой, сценични работници (между тях имало и един поет с голям трикрилен декор на гърба), рецитатори, разпоредителки и всички останали.
Непосредствено до тях, но някак гърбом, се ежели цирковите артисти (заедно с уредите и добичетата си), на които гореспоменатите гледали с леко аристократично-артистично пренебрежение.
Друга немалобройна група представлявали деятелите на изобразителните изкуства – живописци, скулптори, графици, приложници, неприложници, карикатуристи и какви ли още не.
Доста обемиста била и групата на журналистите от различните медии – хартиени и електронни, които били застанали редом с полиграфистите, графичните и простите дизайнери, разпространителите от по-малките фирми и другите от тоя бранш.
(Не ще и дума, че поради синкретичния характер на някои изкуства в отделните групи се срещали представители на различни гилдии – например сценаристи имало при театралите и кинаджиите, както и артисти и певци – сред поетите; също така много поети имало сред артистите, но това били в повечето случаи артисти, които дълго време не намирали роли и поради тази причина се пропивали – пардон, прописвали, но тези неща се подразбират от самосебе си.)
Представители на бойните изкуства не дошли, защото си гледали боя, а и изкарвали добри пари по различни поръчки – частни, общински и държавни. Плюс това и без тях винаги можело да се стигне до бой, макар и несъобразен с изискванията на високото изкуство.
Понеже не мога да изброя всички, спирам дотук и минавам нататък, а всеки сам може да пресметне колко свободен народ (о)ставал за публика.
- Държаво, държаво, ти си мащеха за изкуството и културата! – викала гневно известно време тълпата творци срещу вятъра.
Понеже нямало ответ, множеството подхващало друга песен:
- Народе, ти си прост, слушаш само чалга, зяпаш порно и турски сапунки, вместо да ни четеш, гледаш и слушаш и да ни се възхищаваш!
По някое време оттам минал едър мъж с банджо в ръка, който бързал за репетиция. (В интерес на неговата сигурност ще премълча името му.)
Като видял сборището, той мигом засвирил и запял сърцато:
- Купи ми, мамо, топ, топ ми купи! Купи ми, мамо, два, два ми купи!
Множеството го разбрало посвоему и издигнало кандидатурата му за президент, но банджистът не приел и си тръгнал по пътя, защото неволята му била помагала и друг път.
Какво е станало после, историята мълчи – не казва.
В интерес и на своята сигурност.
Само мимоходом ще спомена, че по същото време по-първите хора на републиката с най-малката публика откривали музея на цоциалистическото изкуство, което събитие най-широчко било отразено от медиЙте.