Чувствена поезия. Сетивност, изведена до своята кулминация.Дори противоположност. Насищането се превръща в липса, в знак за отрицание.
Започнах да чета „Навлизане в миража” на Георги Николов през тази призма, подведена от някои стихове, които преди това бяха стигнали до мен по различни пътища.Много бързо обаче се отказах от предварителната си нагласа. Беше твърде мъглява. А и всеки опит за рационална формулировка на чувства няма как да е точна, понеже чувствата са, за да бъдат живяни, из-живявани, пре-живявани. Не за да бъдат артикулирани.
... гледам те с очите на последния изчезващ вид влюбени. „това отмятане на косата...”
Всеки стих е отражение. Не толкова на определен образ, колкото на вътрешни състояния. Началото и края се крият в този на любимата, т.е. тя самата е едно отражение.
... сякаш не ти в него, а огледалото се оглежда в теб. И се разпада от неотразимостта ти. „сменяш роклите си...”
И тук:
... който бърка земя на хоризонта със твоя силует. „Жена на хоризонта”
Телесните актове са съзидателни. Те произтичат не от познаването на еротичните закони, а от неразбираемата и тайнствена сила, която става по-плътна и осезаема, когато се изговори.
Според един от големите френски мислители „личността на поета е мястото, където се реализира едно творчество.”
Един стих на Георги Николов кара читателя да обича мястото, което сме харесали в него и което най-често е любимата жена. В поезията му Стихът е мястото на магията.
Онова, което на читателя изглежда еротично за четене, то е защото поетът го е намерил и еротично за описване, за изговаряне. Уловено е мимоходом. Освободено е сякаш от мига. Поетът е увековечил удоволствието, което му е доставило чувството.
... и аз се опитвам да бъда пет хиляди гладни мъже вкупом. За да нахраниш само мен. „Бедрата ти...”
И още:
... разгръщам те в тъмнината като брайлова книга... „ограмотяване по Брайл...”
Всеки образ в тази поезия носи свой особен чар. Обичайните предмети, обикновените лица – всичко, до което читателя може да се докосне. Или да си въобрази. В този поетичен свят съществуването е равно на това човек да бъде щастлив.
Една малка бенка внушава усещания, които прекрачват границите на времето и се появяват в един друг, бъдещ живот.
... тя тогава ще бъде точица на крилото на пеперудата.
Аз ще съм глухарчето, на което си кацнала. И ще чуя дъха ти. „В другия живот...”
Мистерията на тази дълбоко сетивна поезия се крие в нейната нематериалност. Преминавайки през материята като неизбежност, тя не остава тук, а се трансформира в ефирност – сякаш сътворена от прозрачната субстанция на най-хубавите минути, когато човек е вън от реалността и настоящето.
... тъй както загубилият зрение си спомня съвършени цветове и форми и вижда ябълката в идеалния натюрморт на представата
така и аз, загубил твоята любов, си спомням графиката на лицето ти и щрихите на твойте мигли, спуснати завинаги пред мен. „тъй както...”
Тръгвайки от сетивата като извор на емоционални представи, стиховете в „Навлизане в миража” успяват да родят едно цяло човешко битие – не само едно минало, но и цяло едно бъдеще.
... Вървя към теб, към теб вървя отдавна, тъй както бедуинът във пустинята върви към своята Фата Моргана. „Навлизане в миража”
И в „родена от недрата на съня...” ... Ако не спаси света, твоята красота ще спаси поне мен.
Поетът трябва да има наистина силен талант, за да устои на еротиката във всичките й форми. И преди всичко – формите на наблюдението и описанието, които често преминават в крайностите на порнографията. Талантът на Г. Николов използва еротиката блестящо в сложната тъкан на поезията.
Да, Георги Николов се опира на еротиката, но не остава при нея, а продължава нататък. В преследване на сензитивността като интелектуална конструкция.
... тъжна си като припев... „Кънтри”
Не самовглъбяване в чувството, анализиране на емоцията – а тяхното извеждане на нивото на интелектуалния им смисъл.
... Бих кръстил всички лодки в залива на твое име. А може би самия залив. „Бих кръстил...”
Назоваването на обектите, именуването на нещата е процес на разума. Само онова, което е назовано, то съществува. След посочването им, предметите се извеждат от хаоса. Битието им е вече общо, не индивидуално и само за себе си. Те принадлежат на всичко съществуващо. Назованата вещ вече носи друг смисъл. В нея има дух и сила.
След последното стихотворение от „Навлизане в миража” отново се върнах към своите първоначални размишления за (не)възможната артикулация на чувството. В тази поетична книга откривам този труден, но необходим процес – назоваване на чувствата. Защото да изпиташ, да преживееш, да усетиш едно определено състояние вече не е достатъчно. Нужно е да намериш в него семето. И точно то трябва да бъде посочено и назовано, тъй като само назованите неща са тези, които реално съществуват.