Последни новини

Поезията е изкуство и като такова е универсален език за общуване. Тя поражда чувства, събужда копнежи и мечти, сходни за почти всички хора, без да изразява схеми и да натрапва мъдрост. Мъдростта се ражда в живота и поезията е един от начините за нейното предаване напред в поколенията. Историята и традицията са другите средства за тази мисия, но те са ирелевантни без поезията, както и поезията е безсилна без тях.

Новата  книга на Росица Ангелова - “Затворих тъмното отвън” съдържа поезия, която се чете на един дъх. Основанието за това се открива във факта, че стихосбирката е обърната максимално към човека, към неговия вътрешен свят и житейски въпроси. Преди всичко стиховете покоряват с интелектуална сила и духовна мощ при осмислянето на отношенията между човек, живот и природа. В стиховете на Ангелова те живеят в триединство. Тази симбиоза придава пълнота на образите и богатство на идеите, които изпълват всеки отделен стих. Оптимизмът и любовта са рационалният отговор към предизвикателствата на живота, а изборът как той да бъде изживян се разкрива като лична отговорност. Импулсът за това тръгва от личния опит и натюрел на авторката, а сетне се проектира като социален артефакт, построен върху философска концепция.

Четейки стиховете, смея да твърдя, че човек сякаш чете Монтен, приликите са неоспорими, макар и изведени по различен път. Творческото търсене на лирическата героиня има лична история, но тя се разтваря в универсалния характер на житейските ценности. Затова стиховете на Росица Ангелова придобиват общочовешко звучене, а авторовият глас заглъхва.

Основното поетично достижение на стихосбирката засяга темата за живота. И мъката, и болката, и бунтът вървят ръка за ръка с радостта и опиянението от красотата на живота. Липсва оценъчна характеристика за това, дали животът е лесен или труден, дали е справедлив. Стиховете на Росица Ангелова са далеч от подобно категоризиране, но предоставят друг, неочакван за читателя отговор – животът има своя логика, непонятна за ежедневието и неподвластна на човешките желания и надежди (“Незрими пътища”; “Отвътре”) и в същото време създават своя реалност, реалността на думите, които сами по себе си творят живота. Защото, въпреки че “Живея в нелогичен свят, отровен от душевна тиня” (“Отвътре”), “В някой друг иреален живот/ сме живели по лунния вятър/ и сме дишали чист кислород/ от дъжда и върха на тревата”.

Въпреки че сме актьори в различни житейски пиеси, ние сами пишем сценария на живота си. Авторката обръща внимание към нашето присъствие и роля в живота, напомняйки, че преди всичко ние сме отговорни към него. Отговорността е в това, да живеем с достойнство и чест, без да укоряваме живота. Защото той е една пъстра палитра и дори тъмните му тонове провокират у нас светлина и израстване над ежедневните условности. Обичаме ли живота си, ще ни обича и той, защото той е радост и любов. Несгодите му са присъщи, но всичко в този свят е епизод и преходност. А чрез болката опознаваме света, тя често ни показва верния път, събуждайки в нас съпричастност, търпение и духовно съзряване. Тази идея присъства поначало в творчеството на Ангелова, но тук тя е утвърдена като аксиома:

“А тревогите – плаващи сенки
като клони дървесни се свеждат,
за да може да видиш небето!”
(“Не си останал сам”)

или

“От очите ми сухи
се вият пътечки размислени
сякаш тук съм дошла
като в лоно на пясъци мъртви,
а е време за оран –
дълбока, тревожна и истинска,
за да вдигне полето
висока пшеничена църква.”
(Из “Време за оран”)

Тъмното е изпитание, но същевременно и дар от съдбата. Няма по сигурен начин за порастване от този, а огъването пред трудностите би било равносилно на малодушие. Да “затворим тъмното отвън” значи – да се научим да ценим живота си. Защото той има и друго лице – любовта, топлината, усмивката, другото място, където след тъмното, в покоите на светлината - “най-трудно оцеляваме от нежност”.

Идва момент, в който тъмното остава зад вратата, отвън, болката сякаш изчезва или минава на заден план и тогава идват слънцето и любовта. В поезията на Росица Ангелова слънцето и любовта са сякаш метафизични реалности, дар, който отвежда към Бога. Често обичта към любимия е синоним на любов към Бога или самият любим се схваща като Бог. Интересно е да се посочи, че и лирическата героиня няма постоянен образ, а по скоро твърде различни присъствия – от смирена жена, през укротена нимфа, до непокорна весталка. Преливането на образите на любимия и на самата лирическа героиня нямат аналог в поезията. А честото използване на библейските сюжети в стиховете ни отвежда към изказа на вълшебната приказка и провокира откриване на нови смислови хоризонти за любовта изобщо.

Несъмнено интересен е погледът на поетесата към религията и православния Бог. Не съществува религия, която да е даденост отгоре и да не прави хората зависими. В един момент дори фигурата на Бога и неговото съществуване са поставени под съмнение (“Беше Лазар”). Името Му е “подменено”, фалшифицирано от хората – казва Росица Ангелова, ”защото именно те се представят от Негово име и вършат злини, в които обвиняват Него. Бог не е този, който стои зад иконите (“В иконите да вярвам не поисках”), а измерение на любовта, към която се върви по високи стъпала” (“Диалектика”). Бог е в случването, той е този, “който среща и събира пътища/ и не взема дан, когато дава”, той е между нас, във въздуха и ни носи на плещите си, когато сме сами. Онова, което е зло, се случва извън Бог, то е от хората. Трудно е да бъдем “богоравни” (“Очи за утре”), т.е. да бъдем любов, но имаме възможност, запазвайки света “човешки”, просто да стъпим на пътеката, която води към Бога.

Интересна в стихосбирката е и трактовката за смъртта. Тя не е приета за естествен край на живота, а като ново начало. Отвъдният свят често изглежда също толкова естествен, както и земният. Той е дори “извор” за живота: “Отглеждаме се за отвъд, а там за тук отглеждат други” (“Събрано от палитрата”). Това е естествен кръговрат в духовния път.

Черногледият е “слепец” за поетесата (“Еретик”), а истинското предназначение на човека е да се радва. Вероятно затова и в книгата има толкова много образи на макове – като символ на радостта - “В разжарения ритъм над камък върти/ свойте алени черги душата”; “макове, люшнати в мойте червени коси” (“Родени в житата”), “Гледам те, гледам как се смееш от радост, как се сепваш внезапно в избуял водопад от очи и как те превземат маковете” (“През мен”); “А помня – ръмеше дъждът, непременно и крепостно, и носеше мирис на мак сред лилавия здрач” (“Оазис”); и
“отдавна не търся места за разпятие,
понеже на Кръста поникнаха макове” (“У дома”).

Да се радваш на всеки слънчев лъч и на всеки нов ден, да омесиш всички дарове и да вдигнеш “висока пшеничена църква” - тогава животът придобива пълнота, а тъмното стои под ключ, защото смисълът на живота е в светлината.