Последни новини

◊ СЪДЪРЖАНИЕ

Списание "Философски алтернативи", бр. 5/2023

Настоящият брой се издава с финансовата подкрепа на Фонд „Научни изследвания“ при МОН

Тема на броя: Eстетическото – история, динамика, интерпретации

Водеща: Иванка Стъпова

Естетиката – забележителна, екстремна, парадоксална

· Огнян Касабов – И отново: към какво няма интерес естетическата незаинтересованост? (Шопенхауер след Хобс)
· Валентин Калинов – Да живееш с призраци: психоанализата като призракология

Българската естетика – драми, разногласия, съдби

· Иван Стефанов – За Исак Паси и неговите недоброжелатели 

Съвременното изкуство: мнения и съмнения

· Иван Свиленов Стефанов – Мултижанровият артист в съвременното изкуство: звезда от телевизията или професионалист?
· Николина Делева – Пазарно конструиране на ценност в практиките на съвременното изкуство

Философско-естетическият ракурс към литературата

· Пламен Антов – Изгубената памет, изгубеното по пътя: антихуманистичният скептицизъм в романа „Везни“ на Павел Вежинов
· Татяна Батулева – „Бялата стая“: отвъд текста и контекста
· Нина Димитрова – Игри с/на Достоевски: философия и литература

Визуалните изкуства във фокуса на естетиката и философията

· Калин Николов – Жорж Папазов: между сюрреализма и лиричната абстракция
· Галина Декова – За теорията на българската скулптура от първата половина на ХХ век
· Даниела Цветкова – Ритуални паралели в архитектурата и детските игри

Книжка 5/2023 на списание Философски алтернативи обединява класически и некласически проблеми на естетиката с анализи на полето на литературата, скулптурата и архитектурата.

Огнян Касабов проследява автентичния контекст на възникване на естетическата незаинтересованост от времето на класиците Шафтсбъри и Кант. Основен въпрос тук е: какво е всъщност съдържанието на понятието интерес у класиците. То открива сродство с етиката: без личен интерес = без корист. Шафтсбъри противопоставя своята органично-виталистична философия на природата на Хобсовия маханистичен континуитет между власт и индивид, природа и техника. За Шафтсбъри любовта не е удовлетворяване на субективен интерес – Хобс, а незаинтересована – следване на любимото заради самото него. Естетическото съзерцание е ексцес в света на вечно непостигащата целта си желаеща вещно-конвертируема воля за власт.

Валентин Калинов насочва погледа си към сенките, които са заживели самостоятелен живот от телата като призраци от миналото, заобикалящи ни на всяка крачка в настоящето въпреки господстващата институционална власт над миналото. Спиритизмът става метафорика, основана върху психоанализата. На един колкото философски, толкова и поетичен език авторът разкрива функцията на призраците в индивидуалния мит, породен от психоанализата: идиосинкреза на страстите –нагони и демоничното им символизиране. „Чрез призрака миналото се реактивира и продължава невидимо да „хапе“ живите, незабележимо да ги смущава и терзае, и да ги връща към нещо не докрай изговорено, не докрай завършено…“(с. 34).

Иван Стефанов проседява интелектуалната драма на проф. Исак Паси, разиграла се в опитите името му да бъде дискредитирано както от идеологически правоверните марксисти, така и в злепоставянето му в демократично време. В тази драма проф. Паси недвусмислено се показва като радетел за европейски ценности и европейска култура, както с мисъл, така и на дело, въпреки всички опити за неутрализиране на критическите му рефлексии „по партийна линия“.

Иван Свиленов Стефанов поставя въпроса кой може днес, във времето на масова демократизация на арт практиките, да бъде наречен професионалист и в какви определения. Телевизията създава сурогати на професионалната художествена практика, които не могат да се разпознаят от масовия зрител, затова авторът търси по-дълбоки социологически основания за този професионализъм в имена като Адорно и Натали Хайнрих и институционалната теория. Един от акцентите е: „Така или иначе институционалната теория разкрива прикрито неморалната същност на своя оперативен модел, тъй като всеки ход крие прагматична причина“(69).

Обобщаваща за статията на Николина Делева е мисълта на Адорно „Lifestyle е рециклираният от културната индустрия стил в живописта“. Цената е квантификация на ценностната скала в изкуствата: „Те стават част от ред, в който са валидни само количествените разлики при сравнението помежду им“(73). Разменната стойност на изкуството зависи от онези, които имат власт над ценообразуването в света на изкуството днес, които създават бранд от името на художника. А способните да заплатят милиони за една творба придобиват от света на изкуството не само признателност, но и признание за неповторима индивидуалност и стил.

Проф. Антов очертава различни жанрови компоненти в прозата на Павел Вежинов като научна фантастика, дълбинна психология, които се преплитат с тези на еволюционната психология и собствените писателски догадки за „биологичната памет“ на човек. Този интерес у Вежинов се задълбочава с микробиологията, за да може да назрее в една литературна експликация на екологичната картина на двадесети век. Чрез пангенетизъм Вежинов достига до всесвързаността на животинските видове и човека не толкова на аналитично, колкото на психическо ниво, през паметта. Оттук насетне посоката на романа „Везни“ се преобръща към деволюцията: Корените на човешката дегенерация са в самата природа, в лицето на неговия непосредствен предходник – Simiae, тесноносата маймуна (с. 98).

Екзистенциалистки прочит на романа „Пътища за никъде“ на Богомил Райнов предлага проф. Батулева, извеждайки различни метафизически, политически и художествени пластове на бунта. Разказът от второ лице, раздвоеният образ и литературната експликация на движението „като път към себе си“ са елементи, които изграждат жанровото многообразие на романа. В духа на Сартр и Камю героите на Райнов се срещат с абсурда и хаоса, които намират израз в една поетика на сивотата и мрака.

Игровите интерпретации на творчеството на Достоевски, които са печат на постмодерна проза, са във фокуса на статията на проф. Димитрова. Двама експериментатори – Владимир Сорокин и Борис Акунин, се съревновават в усилията си да предадат непредставимото в гения на Достоевски. Първият заключава, че предозирането с Достоевски може да доведе до летален изход, а вторият прекроява сюжетни линии или двойници на герои, ставащи разпознаваеми в техните прототипи. Изводът – Достоевски е „остросъвременен“: „Играта с класиката в качеството ѝ на диалог с нея предоставя възможност действащите лица (и идеите) да зазвучат по нов, непознат начин, да откроят други смисли“ (с. 126).

Статията на Калин Николов реабилитира името на неглижирания от редица съвременници Жорж Папазов, въпреки неговите приноси към художествената общност на сюрреализма в Париж, член на която отказва да стане заради „сектантските“ тежнения в нея. Папазов счита, че всякакви социални, политически или жанрови доминанти в изкуството го лишават от същината на художественото творчество, той отбягва опитите да го разпознаят чрез „-измите“ (сюрреализъм, кубизъм, футуризъм).

Мястото на жената в скулптурата (триизмерната) от двадесети век насетне се заема от Васка Емануилова в България. Галина Декова представя творчеството ѝ в светлината на примитива, обръщане към архаичното религиозно съзнание, кодирано във фолклора, но не без да отчита и общоевропейски модернистки контекст на нейните художествени търсения. А именно: „Най-голямо въздействие върху Васка Емануилова има френският класицизъм, който се откроява с изтънчено чувство за баланс между строгост и еротичност. Той въздейства с елегантния силует, затворения контур, изгладената повърхност и прецизното техническо изпълнение“ (142).

Статията на Даниела Цветкова изследва значението на анфиладния архитектурен модел за организацията на пространството на детската среда. Първата аналогия е с детските настолни игри, имащи анфиладна структура: преход от една зала през портали към друга такава. Нашироко е коментирана концепцията за двойната винтова анфилада, като се извеждат редица аналогии с пространството на играта.

Д-р Галин Пенев