Разказите на Тодор Николов не са четиво за умилостивяване на лошото време. Нито заклинание да не те среща диво животно на път. Това са текстове, които преминават през мислите ти и остават поводи за размисъл. Пълнят картината на деня ти и пейзажът изглежда много по-разноцветен, топъл, богат на детайли. Разкази, в които шумът не измества наглед обикновените човешки вълнения, съпътстващи всеки от нас.
Ако някой очаква да се сблъска с невероятни персонажи и почти нереални ситуации, намеренията му ще останат несбъднати. Всеки текст, събран в сборника, е възможен за случване на теб и мен. Думите не звучат мелодраматично или абсурдно, думите не те карат да се изчервяваш при следващото изречение, не, думите ти лепнат за гърлото. Изпълват те, прилягат ти. Станалото с Вера от „На брега“ или с Катя от „Добрия, лошия и грозния“ са възможни пресечни точки и за нас. Четеш и разбираш, че авторът не те запраща в свят, който не познаваш и съмненията ти са повече от доверието, Тодор Николов ти представя част от твоето ежедневие. Твоето, но с уловени мигове, които си проспал или неразгадал. Писателят пише и за това – да види невидяното, незабелязаното, замърсеното, което той с помощта на словото почиства и превръща в знаци за обич, съчувствие, вълнение.
В разказите „Герои“ и „Надолу по улицата“ не спомените са, които претендират за внимание. Зад преживяното се крие още повод за разгадаване, за вглеждане. Понякога ни липсва време и търпение да се върнем към една преживяна случка, за да я разберем по правилния начин, да осъзнаем защо е пресякла именно нашия път.
Лекота и бързо четене съпътства „Тигър под дъжда“, но не и монотонност. Зад познатите лица, блъскани с лактите ни в автобуса или в сънищата, намираме златните прашинки, изграждащи стойността на написаното. Двама души преживяват една и съща история, но единият я разказва, посолявайки реалността с въображение, измества ъгъла на студа към слънчевите зайчета и другия започва да се чуди бил ли е там, за същата дата и час ли става дума, къде е истината, къде е точният поглед на вглеждане в нещата. Едно и също гледаме, а виждаме различно. Интерпретацията на темите за обичта, раздялата, добротата и трудното сближаване между хората ни поднася писателският дар на автора. И още, ти просто чети и размишлявай.
„Вилите в дъжда“ е разказ от страниците на сборника. Наглед обикновен, без екстремни завъртулки, конфликти на живот и смърт. Няма ангели, нито демони. Хората се харесват, споделят, премълчават, отблъскват, очакват. Зад редовете на този разказ откривам философията на разказвача: когато обичаш – обичаш, изоставят ли те – съхраняваш безценните моменти, без да ги идеализираш и изопачаваш, почувстваш ли се наранен – затваряш вратата за деня, пък утре... Утре ще опиташ наново, на чисто, със заредена доза енергия и наивност. Зад дъжда съществува и прозорец, през който вечерта е мокра, но чиста, зад нямането на време за теб от желан човек има лично време за любимата ти есен и несподелените с никого занимания. Зад „Вилите в дъжда“ чакат стъпки на надежди за нови разкази, за места, където ще бъдеш и другите ще имат нужда от теб. За потребност, за човещина.
Най-хубавото от книгата за мен е, че увлича да я препрочиташ. А под дъжда, ако ви стиска вярвайте, се разхождат причудливи герои и ако обувките ви пропускат, прибирайте се и се захващайте с четене. Сгрява.
