20 октомври, 18 часа, НЧ “Обединение 1913” – Кърджали. Музиката на Ян Тиерсен. Графиките на проф. Иван Димов. Танцът на Огнян Камишев върху "В евкалиптовата гора" на Ищар. Хрумките на екипа на Камелия Чолакова, превърнали една репетиционна зала в убежище.Думите на Мая Дългъчева. Премиера.
Капка Кънева: “В изкуството, както и в живота,често се случва двама творци да се срещнат и разминат, без да се разпознаят. Има обаче и щастливи изключения и "Девети дом" е едно от тях. Той приютява стихове на поетесата Мая Дългъчева и техни визуални реплики с елементи на вчувстване от художника Иван Димов. "Девети дом" е къща и плод, махало и аксесоарно допълнение, бездна и урок по история, разказан от бивши ангели. Казано иначе, "другата приказка" - от образи, повикани от думите, за да им придадат нов смисъл.”
Николай Милчев: "В такива състояния, а аз приемам сегашната вечер като състояние, все повече си мисля, че поезията не принадлежи на хората. Тя е нещо извън нас и повече от нас. Проблемът не е, че не я разбираме, проблемът е, че я разбираме твърде лесно. А това води само до едно - до илюзията, че сме се докоснали. Ние с думите.
Поезията принадлежи на въздуха. Не на този, който дишаме, а върху който резбоваме с дъх - този, който крепи с невидима сила котето на върха на дървото, този, който слиза в дълбоки пещери и бездни - въздухът, за чиято сила само можем да предполагаме. Поезията никога не е била и не може да бъде писане. Тя е спасителна операция, сонда на дъното на съзнанието и думите, които понякога вадим, спасяват и самите нас, и бъдещето.
Такива мисли се реят в главата ми, докато прелиствам “Девети дом” – последната книга на Мая Дългъчева. В заглавието има нещо приказно и ми се ще да отида по-нататък - през девет земи в десета, за да го видя и придобия. Казвам, че прелиствам книгата, и думата е точна. Така както вятърът прелиства лимоненото дърво пред прозореца ми, така както паячето прелиства мрежите на своите надежди, и аз се опитвам да разбера поетесата. Усещам, че тя е трябвало да изиграе много роли и после пътьом, лутайки се, да подмине деветия си дом.
Мая влезе в поезията с безшумен трясък, детско, женско, чисто, зряло, лирично, песенно, драматургично и приказно. Тя посегна към много жанрове и роли и ги успя. Оживя ги. Но това, което най-много умее, е да приближава, да стига и да остава пътьом.
Като прелиствам “Девети дом”, си мисля за ДНК на поезията. За характера на лирическата Мая. Този код е с наситен характер. Думите отново и отново се нахвърлят една върху друга, хапят се, драскат се, гледат си в чиниите, носят едни и същи портокалови ризи и винаги са сами. Какви са тези думи ли? Не ми е ясно, но усещам, че ухаят на Мая."
Мая Дългъчева:
Земна пчела
Земни думи като земни пчели – мъхести, тъмни. Чер е медът им – от сладост боли, преди да съмне, преди във капка да натежи, да засияе... Една-едничка дума сложи – да ни е стая! Да бъде земна, но да лети дори на тъмно... Една-едничка дума тупти, преди да гръмне.
Един спектакъл от визия, слово, музика и мъжки балет събра в Литературния салон “Петя Караколева” тези, които имаха потребността да бъдат по-малко сами.
Обути в котешки лапички, думите на Мая Дългъчева трещяха експлозии. Залата така си и остана – онемяла, преклонена, благодарна.
Благодарим, Мая. Без теб литературният салон и Петя щяха да бъдат по-самотни.
Ти направи премиера за един човек. И всеки от нас бе този един.