Последни новини

Това нито е случайно, нито е преднамерено, защото съдържанието (статии, спомени, есета, посвещения, литературни портрети, отзиви и писма) предопределя и съответната форма на книгата, която е пределно изповедна и в която авторът споделя, разсъждава, спори, доказва, вълнува се, отчайва се, превъзмогва, разисква, критикува от висотата на своята собствена и честно отстоявана през годините морална, обществена и художествено-естетическа позиция най-парливите теми, събития и въпроси на времето в неговите измерения – минало, настояще и бъдеще. Дори когато тема на вдъхновеното му перо е личност от висотата на Христо Ботев, той я разглежда не само в контекста на неговото историческо време, но и на фона на днешния ден.

Колкото по-висок е житейският връх, толкова по-широка е неговата основа. Сякаш имайки предвид тази максима, Христо Черняев отделя достатъчно място на своето варненско детство и на родителите си, на първите големи литературни събития, в които е участвал, на христоматийния случай със стихотворението му за кончето, показателен за времето, когато се робуваше на схеми и догми в живота и изкуството, надвити своевременно от самия живот. Тогава очевидно са се наливали основите, както казва поетът, на творческата личност Христо Черняев, които – всички сме свидетели на това – предопределят неговото творческо дълголетие и неизчерпаемост.

В началото Христо Черняев прибягва до чисто романов похват – спомените за изграждането на личността му са поместени във втората част на книгата, като са предхождани от няколко силни есеистично-публицистични текстове, посветени на съвремието и на някои негови най-релефно очертаващи се прояви: след есетата за Христо Ботев - безспорно най-високият пример за талант, гражданска позиция и героизъм, и за събирателния образ на Незнайния воин като еманация на българщината по отношение на нейното отстояване с цената на най-висшето благо – живота (както е и при Ботев в личен план, впрочем), та след тези две есета идва ред на днешната реалност с нейните прояви на известно неглижиране на културата и на културните процеси от страна на държавата (есето „Забравените, забравеното“); на черната хроника с тлъсти вестникарски заглавия за убийства и престъпления за сметка на премълчаването на духовните убийства на автори и творби от класическата литература;  нашествието на посредствеността, особено в полето на литературата. (Хр. Черняев визира конкретно ТВ предаването „Голямото четене“ и манипулативната му същност, но човек не може да не се присети и за наскоро миналото по БНТ1 предаване „Ръкописът“, което също си беше едно прахосване на бюджетни средства, поощряващо и без това ширещата се графомания)…

Обаче творец като Христо Черняев, когото, както самият той пише, човек може да срещне по чукарите на големите ни планини, успява да съхрани своя здрав и бодър оптимизъм, въпреки лавината от негативни примери, спускаща се стремглаво от Черната хроника. Затова, като лирическо отклонение в роман от епохата на романтизма, авторът ни предлага есето си „Майката-природа“, в което я възпява и противопоставя на лакомия стремеж на човека да я опитоми под формата на „усвояване“. Лирическото „отклонение“ продължава със стихотворението „Вангя“, посветено не толкова на пророчицата от Рупите, колкото на природата и нейната сила и красота в този български край, където

„ … и се изглади вдлъбната рязка
върху челото ми. Пак бях поет.
И чувствах как невидим поглед тласка
съдбата ми – през времето – напред.“

Така Христо Черняев стига до битността си на поет и затова съвсем естествено продължава с есета на тема „Поезията“ и „Сестра на лириката“, посветено на римата, а между тях – преживян разказ за спонтанен рецитал по стихове на Сергей Есенин на руски войник, на който Черняев като малък присъствал на площада в русенския град Борово.

Прави впечатление, че в книгата си Христо Черняев търси своебразен баланс в темите и сюжетите, за да не натежава, въпреки че е преобладаващо, само негативното начало, а за да се отвори място и за нотки на вяра и оптимизъм, които често пъти са затрупани от първите, но също имат място и роля в живота ни. Очевидно балансирането е негово вродено човешко качество, за което поетът споменава във „Варненско детство“: роден във Варна, той по тамошен тогавашен обичай е окъпан с морска вода, за да бъде кален и здрав, силен и пълноценен. Този обичай загатва за единството на противоположностите на брега с постоянството му и на морето с вечното му вълнение. „През целия си живот човек е дърпан и разкъсван от тях, но погледнато с вселенски очи, именно това гарантира неговото житейско равновесие“, обобщава Черняев.

В такъв смисъл и дух продължава книгата на Христо Черняев и по-нататък, като има и доста комични случки, като историята с химна „Шуми Марица“, изпят на публично място от руски поет, гостуващ у нас, който хабер си нямал, че вече е забранена. Бдителните милиционери, които натопили двамата поети за издънката пред началството, били наказани след изясняването на случая да препишат по няколко пъти кратка поема от Христо Черняев…

В книгата се редуват картини на градове, местности, исторически и природни забележителности, стихотворения, релефни литературни портрети-слова за творци, главно писатели и поети – млади и стари, живи и мъртви, повече или по-малко известни, литературно-критически отзиви за отделни стихотворения, книги и поети, мнозина от които аз лично не познавам и не съм познавал, а това е нещо, което ме обогати с една по-близка представа за тях и тяхното творчество.

Особено ме впечатли и зарадва портретът на поета Цоньо Неделкин, когото познавам още от Копривщица, където той беше учител по география, и за когато и аз съм писал навремето…

Във всеки отделен текст от тази книга – искам да подчертая това – личи доброто боравене с езика и неговото дълбоко познаване. То позволява на твореца Христо Черняев да рисува както пожелае и както е необходимо според рисувания обект или портрет – нещо, което той изисква или откроява у другите творци, за които пише.

В тази книга Христо Черняев се разкрива цялостно пред очите ни и всъщност неговите словесни портрети за други, същевременно обрисуват и самия него като талантлив поет, есеист, публицист, мемоарист, като вещ литературен анализатор, като дълбок познавач на родната литература, който обръща еднакво грижовно внимание не само на утвърдените имена, но и на начеващи поети и писатели, като неуморен планинар, който познава отлично величавата българска природа, но не само за да й се възхищава, а за да я възпее и доближи до нас, намирайки също така в нея опора за самия себе си в трудните времена, както сам той признава.

Въпреки че завършва със стихотворението „Изгнаник“, посветено на България, в което преобладава песимистично и дори нихилистично чувство, в крайна сметка и тази заключителна творба е жизнеутвърждаваща, защото

„… не мога друг и другаде да бъда.
Това ми стига, за да имам име,
дъха си с твойте ветрове да сливам,
небето ти в очите си да нося.“