Последни новини

Стихосбирката на Марин Бодаков „Мечка страх” излезе преди година. Както винаги, тъй и не разбрах кога е минало това време. Може би, както е отбелязал на последна корица Александър Шурбанов, поетът търси неназовимото. Това, впрочем, се забелязваше и в предишните му книги – стремеж да докоснеш тайната сърцевина на нещата, без да я нараниш. Струва ми се, че са малко критиците, които биха могли да пишат за поезията на Марин Бодаков. Да пишат с разбиране за нея. И би трябвало тези критици да са от неговото поколение. Или по-млади. Но все пак. Какво би могъл да отбележи един възрастен читател на поезия, какъвто съм аз. Най-напред – това е една материя, която не се поддава на обичайното класифициране, не дай си Боже, на клиширане! (То все още съществува, за жалост!)

И тъй – поезията на Марин Бодаков е напълно самостоятелна, независима и необлъхната от чужди тонове и тоналности. Това само по себе си би могло да стъписа читателите, привикнали на песенни или отсечени поетики, на лесни метафори и приспивни, успокоителни страници. Но изкушеният читател веднага ще забележи растежа на таланта, задълбочаването на задълбочения. Най-общо може да се каже - това е една книга, надничаща леко и естествено в скритите тайни на живота. И още – това е книга на надеждата. Съвременността тук наднича отвсякъде, четеш и сякаш минаваш заедно с автора през хладни пътища и църкви, през места от войната, където никой не иска да има дом. И там, където „повеят на светлината раздвижва цветчетата. ”Поетът е силен със своя вътрешен свят, с него преминава през външния и сякаш нищо не оставя там, но това е привидно. Погледът му е – обич. Той „стреля единствено срещу небето.” Самото живеене, което е отразено тук, е едно непрестанно откритие-разкритие на тъмната тайна или на светлата тайна. И „всеки ден олеквам / с по няколко грама смърт.” А битката срещу мен – срещу нас, когато всичко е забранено, това е единствено твоята възможност да изгубиш или поне да умалиш егото си, да се лишиш от част от властта си. Когато един автор е разбрал или усетил, или и двете едновременно, че „Всяка тайна е страдание.”, той именно би могъл да назове книгата си „Мечка страх”. Полагайки тези редове, искам да добавя, че съзнателно или не, се ограничавам да нахлувам в стиховете, всяка агресия към тях е, бих казала, кощунство. Тук има достатъчно яснота (въпреки тайната), от директността на съвременника, който „няма нужда от битки с лудостта и глупостта.” Има и достатъчно от поетичната лекота и красота – ,... там, където покривите са по-големи от къщата на сърцето.” И желанието, дори мечтата на младия наш съвременник, затрупан и разпънат от милион дейности и задачи – „Да остана поне за мъничко сам. / Да няма нищо надвиснало или спешно за отмятане.” Така ние се приближаваме или ставаме съзаклятници с автора, когато „... спрях да питам колко прилично е да продължи една прегръдка / и какво я разтяга във времето – отчаянието или желанието...”

Всички стихотворения в тази книга са олекотени от излишен речников баласт, те са някак прозрачни, но и тъмни едновременно. Това е и едно от постиженията на голямата литература, до която вече достига авторът. Изключително впечатление прави и откровението му в стихотворението „Четирима крале”: „Четирима крале / загинаха в моята битка / вече няма север и изток, няма запад и юг / животът изглежда наклонен, / а не пада...”

 С всяка нова стихосбирка Марин Бодаков сякаш поздравява читателите на българска поезия и най-важното – дава ни категорично доказателство за нейното развитие и новост през годините, за нейната непреходна истинност.