Лаборатория
29.12.2010 г. 09:03
В рамките на програмата "Пробиотик за съвременния танц в България"
Меню
Търсачка | Вход
Грешка
Прави се опит за свързване със сайта...
Грешка
Моля, изчакайте няколко секунди, докато страницата се презареди...
Последни новини
След-и
28.12.2010 г. 14:43
Полският институт и неговите български партньори отбелязаха 200-годишнината на великия полски композитор
Годишнини
27.12.2010 г. 21:02
27 години от смъртта на писателя
Награди
27.12.2010 г. 16:31
Почетни грамоти в пет категории получиха институции и личности
Издания / премиери
27.12.2010 г. 10:48
Това е втората книга от историческата поредица на Момчил Цонев и Даниела Цонева
Интервю
26.12.2010 г. 17:55
Следващата катастрофа си проправя път
◊ ФРЕДЕРИК БЕГБЕДЕ В ИНТЕРВЮ ЗА ZEIT ONLINE
С френския писател Фредерик Бегбеде (Frédéric Beigbeder) може да се говори за много неща. Включително и за истински големите неща като любов, дрога, суета и интернет.
- Г-н Бегбеде, във Вашата актуална книга „Един френски роман” (Un roman français) описвате детството си с думите „Изглеждаше като щастие, но не се усещаше като такова!”. Важи ли това и до днес?
- Щастие е една тъжна дума. Тя прави хората недоволни. Ако попитате някого относно щастието, той се депресира. Така, както аз сега. Вие ще кажете „Фредерик, вашият живот е перфектен!” и вече ми се приисква да си поръчам една водка. Аз пиша винаги за нещастни хора. Те изглеждат щастливи и се усмихват, но не са. Странно е и не зная защо. Може би иначе би било скучно!
- Кога за последен път бяхте щастлив?
- Когато преди няколко дни се разхождах в един парк в Гьотинген и слънцето грееше. След това си хапнах вурстчета.
- В романа си изследвате своето детство, за което не си спомняте много неща. Да не би писането да замества скъпа психотерапия?
- Аз правя и двете. Ходя на терапевт, но и писането много ми помага. Терапевтът ме научи да не казвам „Да” на всичко. Не зная дали писането може наистина да лекува, но помага да облечеш проблемите в думи и да проумееш, че никога няма истински да ги решиш. От дълго време искам да пиша за детството си, тъй като не си спомням голяма част от него и това ми се струваше забележително.
- През януари 2008 бяхте задържан за злоупотреба с кокаин и трябваше да лежите два дни за принудителни изследвания. Там ви дойде и идеята за книгата.
- Френската полиция ми намери оправдание най-после да напиша тази книга. Седях си в килията и си мислех, че бих могъл да опиша детството си. Харесва ми, когато в книгите ми винаги вървят две истории. Без тази част тя щеше да бъде само скучната история на едно малко момче.
- Значи ли това, че идеята за романа дължите на полицията? Бихте могли да благодарите и на кокаина. Няма кокаин – няма роман. Излиза, че и дрогата има добра страна, или?
- Не, в кокаина няма нищо добро, лош е, и то – винаги. Но ако понякога ти е гадно, може да помогне за половин час. Като чаша водка. Като всички дроги. Някои са легални, други – не, но всички имат същото действие. Човек се чувства за кратко по-добре, но на следващия ден още по-зле. Кокаинът е метафора за начина, по който живеем ние днес. Искаме да забравим миналото и се страхуваме от бъдещето.
- На едно място в книгата цитирате Артур Шопенхауер. Негов е съветът: „Не разказвай на приятелите си нищо за себе си, което враговете ти не би трябвало да знаят!” Не ви ли прави този роман ненужно раним? Някои критици го намират за егоцентричен?
- Понякога е добре за книгата да се разголиш и по този начин да направиш историята деликатна и грабваща. Освен това е нормално писателите да бъдат егоцентрични. Такива са всички, но аз съм толкова честен да си го призная. Никой не е принуден да чете книгите ми или да ги купува. Имам балансиран егоцентризъм към книгите си. Мразя писатели, които казват: "Аз съм велик и е страхотно, но никой не ме разбира." Това никога няма да го кажа, по-скоро ще кажа: "Аз съм тъжен, депресиран и грозен, никой не ме обича."
- Какво ви се струва по-опасно – да си зависим от дрогата или от любовта?
- Любовта е най-опасната дрога. Още Шекспир е писал за „Дъхът на любовта”, а Луис Арагон казва „Няма щастлива любов!”
- Може би иначе любовта щеше да е скучна?
- Със сигурност. Аз предпочитам да обичам, но да не бъда обичан. Тогава човек страда повече.
- Ами любовната мъка?
- Да си фрустриран или тъжен, да те боли или да ти се разхлопва сърцето за някого, който те побърква – та това е най-хубавото от всичко. Ние сме мазохисти. Романтиката няма абсолютно нищо общо с оптимизма. В края на краищата Гьоте не написва „Щастието на младия Вертер”. Ромео и Жулиета се самоубиват. Романтиката винаги има и тъмна страна.
- Помага ли ви вашето чувство за хумор да преживеете по-лесно неочаквани неща, като ареста ви например. Веднъж казахте, че в никакъв случай не искате да звучите като Паулу Коелю.
- Обичам чувството си за хумор, защото в същността си съм романтичен, но не искам да звуча смешно. Затова едно изречение от мен звучи поетично, а друго нихилистично. Или пък правя предходното изречение с последващото го смешно. Казвам нещо на сериозно, след това си правя шега, за да направя книгата по-поносима и интересна.
- Вашият роман „Любовта трае три години” беше веднага филмиран. Вие имате връзка с приятелката си, една млада актриса, повече от три години. Ще издадете ли рецептата си за една успешна връзка?
- Нямам такава, защото вярвам наистина, че любовта издържа три години. Както биха написали хората във фейсбук относно обвързаността: „Сложно е да се обясни!”
- Във фейсбук има безброй Бегбеде-фенклубове. Имате ли собствен профил във фейсбук?
- Не. Там разни хора се представят за мен. Те са луди! Сложили са си моята снимка на профила, написали са моето име и отговарят с коментари, сякаш че съм аз! Ако се случи те да убият някого, полицията ще задържи мен!
- Не харесвате ли фейсбук?
- Фейсбук е оптимумът за нашето поколение. За самотници, които си внушават по този начин илюзията, че са важни. Наскоро гледах един кинофилм – „Социалната мрежа”. Беше странен. Разказва се за това, че фейсбук е социална мрежа, създадена от някой, който мрази обществото и няма никакви приятели. Пропиляваме много време пред компютъра. Би трябвало да се срещаме с живи хора, от плът и кръв. Хората трябва да могат да комуникират, да обменят мнения очи в очи.
- Вашият дом е пълен с книги. Можете ли да си представите едно „безкнижно” бъдеще в епохата на iPad?
- iPad ме безпокои доста. Мразя френското ми издателство за това и ги помолих да спрат. Надявам се, че следващата ми книга няма да се публикува дигитално. Важно е да се противопоставим на тази заплаха.
- Защо?
- Наскоро говорих с Брет Ийстън Елис. Той беше на мнението „Книгите вероятно ще изчезнат след пет години, но на мен ми е все едно!”. Ужас, защото Гутенберг имаше една добра идея. Не искам книгите да изчезнат след време като СD-тата и грамофонните плочи. Нещо съвсем различно е да четеш хартия вместо върху екрана. На екрана историята на Марсел Пруст „В търсене на изгубеното време” не би имала шанс.
- Малко песимистично звучи всичко това.
- Не, аз обичам компютъра си и с удоволствие си проверявам мейлите. Със сигурност не съм мизантроп. Но четенето е нещо важно. Означава да се откъснеш от света. Седиш си с една хубава книга в един стар стол, изключил си си мобилния, никакъв интернет, само тишина и просто си четеш. Чудно! При iPad трябва постоянно да устояваш на изкушението да си провериш пощата или да те потърсят по телефона. Или някой да попита на скайпа „Здрасти! Как си?”. Постоянно биваш прекъсван и изобщо не можеш да се концентрираш. Всички подрастващи страдат от т.нар. синдром на дефицит на концентрация. Следващата катастрофа си проправя път.
С френския писател Фредерик Бегбеде (Frédéric Beigbeder) може да се говори за много неща. Включително и за истински големите неща като любов, дрога, суета и интернет.
- Г-н Бегбеде, във Вашата актуална книга „Един френски роман” (Un roman français) описвате детството си с думите „Изглеждаше като щастие, но не се усещаше като такова!”. Важи ли това и до днес?
- Щастие е една тъжна дума. Тя прави хората недоволни. Ако попитате някого относно щастието, той се депресира. Така, както аз сега. Вие ще кажете „Фредерик, вашият живот е перфектен!” и вече ми се приисква да си поръчам една водка. Аз пиша винаги за нещастни хора. Те изглеждат щастливи и се усмихват, но не са. Странно е и не зная защо. Може би иначе би било скучно!
- Кога за последен път бяхте щастлив?
- Когато преди няколко дни се разхождах в един парк в Гьотинген и слънцето грееше. След това си хапнах вурстчета.
- В романа си изследвате своето детство, за което не си спомняте много неща. Да не би писането да замества скъпа психотерапия?
- Аз правя и двете. Ходя на терапевт, но и писането много ми помага. Терапевтът ме научи да не казвам „Да” на всичко. Не зная дали писането може наистина да лекува, но помага да облечеш проблемите в думи и да проумееш, че никога няма истински да ги решиш. От дълго време искам да пиша за детството си, тъй като не си спомням голяма част от него и това ми се струваше забележително.
- През януари 2008 бяхте задържан за злоупотреба с кокаин и трябваше да лежите два дни за принудителни изследвания. Там ви дойде и идеята за книгата.
- Френската полиция ми намери оправдание най-после да напиша тази книга. Седях си в килията и си мислех, че бих могъл да опиша детството си. Харесва ми, когато в книгите ми винаги вървят две истории. Без тази част тя щеше да бъде само скучната история на едно малко момче.
- Значи ли това, че идеята за романа дължите на полицията? Бихте могли да благодарите и на кокаина. Няма кокаин – няма роман. Излиза, че и дрогата има добра страна, или?
- Не, в кокаина няма нищо добро, лош е, и то – винаги. Но ако понякога ти е гадно, може да помогне за половин час. Като чаша водка. Като всички дроги. Някои са легални, други – не, но всички имат същото действие. Човек се чувства за кратко по-добре, но на следващия ден още по-зле. Кокаинът е метафора за начина, по който живеем ние днес. Искаме да забравим миналото и се страхуваме от бъдещето.
- На едно място в книгата цитирате Артур Шопенхауер. Негов е съветът: „Не разказвай на приятелите си нищо за себе си, което враговете ти не би трябвало да знаят!” Не ви ли прави този роман ненужно раним? Някои критици го намират за егоцентричен?
- Понякога е добре за книгата да се разголиш и по този начин да направиш историята деликатна и грабваща. Освен това е нормално писателите да бъдат егоцентрични. Такива са всички, но аз съм толкова честен да си го призная. Никой не е принуден да чете книгите ми или да ги купува. Имам балансиран егоцентризъм към книгите си. Мразя писатели, които казват: "Аз съм велик и е страхотно, но никой не ме разбира." Това никога няма да го кажа, по-скоро ще кажа: "Аз съм тъжен, депресиран и грозен, никой не ме обича."
- Какво ви се струва по-опасно – да си зависим от дрогата или от любовта?
- Любовта е най-опасната дрога. Още Шекспир е писал за „Дъхът на любовта”, а Луис Арагон казва „Няма щастлива любов!”
- Може би иначе любовта щеше да е скучна?
- Със сигурност. Аз предпочитам да обичам, но да не бъда обичан. Тогава човек страда повече.
- Ами любовната мъка?
- Да си фрустриран или тъжен, да те боли или да ти се разхлопва сърцето за някого, който те побърква – та това е най-хубавото от всичко. Ние сме мазохисти. Романтиката няма абсолютно нищо общо с оптимизма. В края на краищата Гьоте не написва „Щастието на младия Вертер”. Ромео и Жулиета се самоубиват. Романтиката винаги има и тъмна страна.
- Помага ли ви вашето чувство за хумор да преживеете по-лесно неочаквани неща, като ареста ви например. Веднъж казахте, че в никакъв случай не искате да звучите като Паулу Коелю.
- Обичам чувството си за хумор, защото в същността си съм романтичен, но не искам да звуча смешно. Затова едно изречение от мен звучи поетично, а друго нихилистично. Или пък правя предходното изречение с последващото го смешно. Казвам нещо на сериозно, след това си правя шега, за да направя книгата по-поносима и интересна.
- Вашият роман „Любовта трае три години” беше веднага филмиран. Вие имате връзка с приятелката си, една млада актриса, повече от три години. Ще издадете ли рецептата си за една успешна връзка?
- Нямам такава, защото вярвам наистина, че любовта издържа три години. Както биха написали хората във фейсбук относно обвързаността: „Сложно е да се обясни!”
- Във фейсбук има безброй Бегбеде-фенклубове. Имате ли собствен профил във фейсбук?
- Не. Там разни хора се представят за мен. Те са луди! Сложили са си моята снимка на профила, написали са моето име и отговарят с коментари, сякаш че съм аз! Ако се случи те да убият някого, полицията ще задържи мен!
- Не харесвате ли фейсбук?
- Фейсбук е оптимумът за нашето поколение. За самотници, които си внушават по този начин илюзията, че са важни. Наскоро гледах един кинофилм – „Социалната мрежа”. Беше странен. Разказва се за това, че фейсбук е социална мрежа, създадена от някой, който мрази обществото и няма никакви приятели. Пропиляваме много време пред компютъра. Би трябвало да се срещаме с живи хора, от плът и кръв. Хората трябва да могат да комуникират, да обменят мнения очи в очи.
- Вашият дом е пълен с книги. Можете ли да си представите едно „безкнижно” бъдеще в епохата на iPad?
- iPad ме безпокои доста. Мразя френското ми издателство за това и ги помолих да спрат. Надявам се, че следващата ми книга няма да се публикува дигитално. Важно е да се противопоставим на тази заплаха.
- Защо?
- Наскоро говорих с Брет Ийстън Елис. Той беше на мнението „Книгите вероятно ще изчезнат след пет години, но на мен ми е все едно!”. Ужас, защото Гутенберг имаше една добра идея. Не искам книгите да изчезнат след време като СD-тата и грамофонните плочи. Нещо съвсем различно е да четеш хартия вместо върху екрана. На екрана историята на Марсел Пруст „В търсене на изгубеното време” не би имала шанс.
- Малко песимистично звучи всичко това.
- Не, аз обичам компютъра си и с удоволствие си проверявам мейлите. Със сигурност не съм мизантроп. Но четенето е нещо важно. Означава да се откъснеш от света. Седиш си с една хубава книга в един стар стол, изключил си си мобилния, никакъв интернет, само тишина и просто си четеш. Чудно! При iPad трябва постоянно да устояваш на изкушението да си провериш пощата или да те потърсят по телефона. Или някой да попита на скайпа „Здрасти! Как си?”. Постоянно биваш прекъсван и изобщо не можеш да се концентрираш. Всички подрастващи страдат от т.нар. синдром на дефицит на концентрация. Следващата катастрофа си проправя път.
Превод Пламена Йорданова
Автор:
Zeit Online
Публикация:
26.12.2010 г. 17:55
Етикети:
Посетено:
6131
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/11443-frederik-begbede-az-sam-tazhen-depresiran-i-grozen
Лаборатория
25.12.2010 г. 14:12
С Живко Желязков - хореограф на Derida Dance
Награди
24.12.2010 г. 18:50
Знакът на „Буларт” за 2010 ще принадлежи на Самуил Стоянов и Алесандра Арно
Награди
23.12.2010 г. 13:15
Екатерина Йосифова за стихосбирката "Тази змия"
С усмивка
23.12.2010 г. 13:08
Бит и душевност на редовия гражданин
Нет@кценти
23.12.2010 г. 12:40
Сайтът „Атика в България”, в рамките на проекта „Рецепция на атическата трагедия в България”
Изложби
22.12.2010 г. 11:53
Сборна изложба-живопис в Арт галерия "Ларго"