Трудът на Пламен Антов е най-силният засега аргумент срещу несправедливите мрънкания, вайкания и крясъци, че постмодернизмът отричал и рушал националната традиция. Той показва, че стресът на 90-те години не руши традицията, а я обновява и обогатява с нови смисли, че новите перспективи пред литературата (дори когато ни се привиждат като нихилистичен бунт) създават и нови литературни ретроспективи.
Можем да прочетем този текст и като една своеобразна етическа реабилитация на поколението.
Работата на Пламен Антов е съществен принос към българската литературна историография. Тя поема риска да чете съвсем близкото ни литературно минало, да превърне близостта в продуктивна дистанция, да пренебрегне традиционните въздишки от типа: “кога и тези автори станаха обект на подобни високо вписани и прицелени интерпретации”. Отговорът на изследователя е категоричен – “Сега станаха! Вече е време да прочетем станалото.”
Пламен Антове роден на 12.08.1964 г. в Михайловград (Монтана). Завършил е българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Пише поезия, белетристика, есета, литературоведски статии. Публикува в сп. "Пламък", "Летописи", "Съвременник", "Литературна мисъл", "Език и литература", "Философия", "Демократически преглед", както и във в. "Литературен форум", "Литературен вестник", "Век 21" и др. Автор е на книгите: "Разпадащото се момче" (първа награда за дебютна поезия на ИК "Пан", 1993); "Неандерталецът" (поезия, 1995); "Бягството на заека" (белетристика, 1996); "Венеция" (поезия, 1997); "Сантиментална география" (поезия, 2000); "Америките ни" (поезия, 2002), "Смъртта на авторите, или Записки по българските и прочия" (пиеса; 2004), "Лисабон, или Краят на поезията" (поезия, 2007), "Яворов - Ботев: модернизъм и мит. Атавистичната памет на езика" (монография, 2009). Работи в Института за литература, БАН. Ст.н.с., доктор на филологическите науки. Член на Сдружението на български писатели.