IN MEMORIAM
Павел Герджиков (1938 - 2023)
Името му нашумя за първи път през 1963, по време на Втория международен конкурс за млади оперни певци в София. Нивото на тази певческа олимпиада тогава бе изключително високо. Първите награди получиха Никола Гюзелев, американката Нанси Тейтъм и англичанката Ава Джун, а третата колоратурката от Киев, Ламара Чконя и едва 25-годишният Павел Герджиков, наскоро завършил Консерваторията. Още тогава той впечатли журито, начело с Тоти дал Монте, и публиката с разностранния си талант – на оперен и камерен изпълнител със завидна за възрастта си музикална култура, при това способен да се справя с особеностите на различни стилове и автори. Спомням си, че високо го оцени тогава известната критичка Розалия Бикс и му предсказа голямо бъдеще в света на музиката. И наистина, думите й се сбъднаха. Павел Герджиков направи голяма кариера, при това в четири трудни хипостази – на оперен артист, на камерен и кантатно-ораториален изпълнител, на режисьор и на педагог. Да, щастлива, успешна кариера, ползотворна и за българската музикална култура. Защото той направи повече от 100 роли, близо 70 постановки, а концертите му не могат да се преброят, учениците му са десетки, радиопредаванията (води чудесно предаване за българските оперни певци, което е благородно от негова страна!/ също. И всичко това „на полза роду”). Да, той е потомък на стар възрожденски род – родословието му е интересно и богато, но няма да се спирам на него. Ще спомена само, че искрата към сцената и музика запалва у него, баба му, известната през 20-те и 30-те години на ХХ век драматична актриса Кина Герджикова, една от примите на Народния театър. А случва и на именити учители – голямата Ана Тодорова, мецосопраното с европейска кариера и прекрасен вокален педагог, а също и забележителния лиричен тенор и учител на много големи наши певци, Илия Йосифов. Дават му солидна основа и през 1961 година, още като студент (23-годишен), е поканен от диригента Константин Илиев и режисьора Петър Щърбанов в Софийската опера – за трудната роля на Георги Грозника в трудната опера „ Янините девет братя” на Любомир Пипков. Дебютът му е събитие в живота на операта, съдбоносен и за него. Открива и една от линиите в кариерата му – българското музикално творчество, на което по-късно ще стане един от водещите и ревностните пропагандатори. Защото, бих казал, че няма български автор – от тези от началото на нашата художествена музика като Маестро Атанасов, Добри Христов, дори Богдана Гюзелева-Вульпе, през класиците от второто поколение Владигеров, Веселин Стоянов, Пипков, Големинов, Хаджиев, Константин Илиев, до мнозина от днешните автори, чиято музика Павел Герджиков да не е изпълнявал. При това да е винаги първи. Само на Мартенските дни в Русе участията му са повече от 30! Като камерен и и кантатно-ораториален изпълнител, бих казал, че Павел Герджиков е артист от европейска величина (един от малкото у нас!), с богата, динамически нюансирана музикална фраза, великолепна дикция, безупречно чувство за мярка и стил.
В оперния репертоар Герджиков навлиза смело, без никакви съмнения и ограничения. Трудно е да се изброят върховите му изпълнения – те са толкова много! И все пак, в паметта на публиката ще остане поредицата му от моцартови герои: Дон Жуан (с него гастролира с голям успех в Европа и далечна Австралия), Папагено („Вълшебната флейта”), Дон Алфонсо („Така правят всички”) и особено Фигаро (”Сватбата на Фигаро”). Росини е вторият голям връх – Доктор Бартоло, наследява тази роля от незабравимия Павел Елмазов, Мустафа от „Италианката в Алжир” (в забележителната постановка на Вили Цанков и Михаил Ангелов) и особено Дандини в прекрасната, ненадмината досега постановка на „Пепеляшка” (режисьор Петър Щърбанов, диригент Борис Хинчев). Двете постановки с негово участие пожънаха огромен успех на сцената но Болшой по време на гастроли на Софийската опера там през 70-те и 80-те години. Доницети е третият „негов автор” – невероятно бе превъплъщението му като Мама Агата в „Вива ла мама”... И още: Барон Окс в „Кавалерът на розата”, Варлаам в „Борис Годунов”, Наистина, невъзможно е в рамките на един кратък текст да се споменат всички големи сценични постижения на този даровит и толкова разнообразен, и богат в изразните си средства, артист. На сцената той не беше само комик, силни бяха и изявите му в драматични роли като: Питър Граймс в операта на Бритън, Мефистофел от „Фауст”, като Найден в „Майстори” на Хаджиев, Галицки в „Княз Игор, Томски от „Дама Пика”, ”Летящия холандец... Салиери в „Моцарт и Салиери”, Креон в „Едип цар” на Стравински и др.
През 1980 година Павел Герджиков започна успешно и режисьорската си дейност – първо в Консерваторията с три интересни постановки: „Севилският бръснар" (Росини) „Бастиен и Бастиена” (Моцарт) и „Измаменият съдия” (Глук). Оказа се, че може да работи резултатно, задълбочено с младите. Така за повече от трийсет години той подготви, обучи и възпита за голямата сцената значителен брой студенти. След време пое и свой клас по оперна режисура. След успеха на учебната сцена последваха покани за големите сцени на Варна, Русе, Пловдив, Бургас, Стара Загора. Има близо 70 постановки в тези театри, а също и в Софийската опера. На особено голям успех се радваха: „Севилският бръснар”, „Турчинът в Италия”, „Любовен еликсир”, „Вива ла мама” , „Хитър Петър”, „Вълшебната флейта”...
През 1985 година постави за първи път операта „Звезда без име” от Парашкев Хаджиев, на която съм либретист. Благодарен съм му, че я реализира толкова добре, при това с един първокласен състав от солисти, с които работи така упорито, задълбочено. За режисьорския почерк на Павел Герджиков може да се каже, че беше в естетиката на Станиславски, неизменно верен на автора, със сериозна работа с актьора-певец, без излишни ефекти, ненужни осъвременявания, винаги следващ логиката на действието и драматургията. Затова и постановките му се радваха на успех и имаха дълъг живот.
За проф. Павел Герджиков може да се говори много. Неговите заслуги за днешния български оперен театър, за Консерваторията, за родните музикални сцени, за българското музикално творчество са наистина безспорни, големи. Вече трудно ще се намери толкова комплексен, универсален артист от неговия тип и мащаб. А неизтощимото му чувство за хумор и импровизация и личният му чар бяха наистина неповторими. Да го запомним с благодарност и добро.
