Последни новини

Артистичната походка, с която двамата полски музиканти излизат на сцената, е непринудено младежка, енергична и дори леко предизвикателна – като че ли са импулсивно устремени за среща със стари приятели. Подкупващото им ведро настроение моментално се предава и на публиката, а най-младите в залата явно ги оприличават на тийнейджъри, решени на всяка цена да демонстрират върховна класа – примерно, в скейтбординг или в брейк денс (две от известните паралелни занимания на самия Якуб Орлински). Но от мига, в който приветственият аплауз към двамата за „добре дошли“ стихва, магично ни обладава слуховата алюзия за абсолютен синхрон между два солиращи инструмента – уникалният контратеноров тембър и виртуозната белкантова техника на Орлински действително въздействат като съвършен музикален инструмент! Така и най-скептичните слушатели разбират, че неслучайно двамата изпълнители са всепризнати звезди на световната музикална сцена. Нещо повече! – всичко, на което ставаме свидетели през близо двучасовата програма на съвместния им рецитал, е буквално невъзможно да се сведе до схематичните представи за класическо оперно пеене и традиционен клавирен акомпанимент. С други думи: сцената на Зала “България” – срещнала ни с не един световен артист през последните си концертни сезони – и този път ни представя автентичен образец на продължително, упорито и взискателно школувано камерно изкуство. Изкуство, което буквално спира дъха, кара те да се замислиш и – напук на езиковата бариера, да съпреживееш вълнението от невъобразими поетични образи, оживяващи чрез музиката.

А това закономерно води и до убеждението, че отново се срещаме с елитно изпълнителско майсторство, способно да доведе и най-разнородна публика до искрен възторг от непосредствения допир с таланта на музикантите, както и от красотата на творбите, включени в рецитала “Красота и думи” – четвъртият от сезона “Съкровени гласове” на Соня Йончева и продуцентската ѝ компания SY11, в партньорство с Полския институт в София. До този момент, Соня и Якуб са имали единствена творческа среща на сцената на Театър „Шан-з-Елизе“ в Париж. Но артистичните, а и чисто човешките флуиди между двамата големи изпълнители (осезаеми и от популярното видео, запечатало тази тяхна първа среща), явно стават разбираеми и за публиката, изпълнила Зала „България“, вечерта на 13 февруари.

За Якуб Йозеф Орлински това е второ гостуване в България, след представянето на втория му солов албум – „Facce d’Amore“ през 2019 г., с бароковия камерен оркестър „Il Pomo d’Oro“ (с концертмайстор, забележителната ни цигуларка Зефира Вълова). За пианиста Михал Биел, който за 9-та поредна година участва в различни проекти със своя състудент и именит сънародник, това е първа възможност да почувства вибрациите на българската публика, готовността ѝ да възприема и да реагира и на по-необичайни предизвикателства. Защото програмната комбинация, предложена ни от Орлински – Биел, включваща и някои добре познати автори или отделни техни творби – със сигурност прозвуча за първи път на наша сцена. Преди рецитала на полското камерно дуо, никой не е и помислял да изпълни в обща програма творби от: Фукс, Пърсел, Чиж, Карлович, Монюшко и за финал – прочувствената и предизвикваща размисли за извечното и тленността на човешкия живот: „Alleluja, Amen!“ от ораторията „Юда Макавей“ на Георг Фридрих Хендел. А молитвените слова – като своеобразна поанта на рецитала, всъщност са израз и на присъщата за католическа Полша съкровена благодарност към Всевишния, която отличава поляците от толкова други европейски нации. И тази съществена разлика няма как да е по-слабо почувствана, заради любезните, ласкави оценки на двамата артисти за столицата и за страната ни като цяло, както и за близостта между българи и поляци.

Когато им благодаря за представянето на съвместния им албум, с музика от полски автори „Farewells“ – донесъл на Орлински престижното отличие Изпълнител на годината на Opus Klassic (2023), по лицата и на двамата грейват искрени признателни усмивки. Разговаряме за тримата им сънародници – композиторите в албума и за популярната и у нас песен “Предачката” на Станислав Монюшко. Своеобразната колекция от лаконични истории, сполучливо сравнена от прочутия контратенор с ефектни пощенски картички, всъщност е изключително поетична и съдържа много от духа на Полша. Поднесени като музикални миниатюри, те едновременно кореспондират и с постмодернизма на Хенрик Чиж (чийто мини цикъл от три песни дава самото заглавие на албума: „Сбогувания“ – б. а.), и с романтизма на включените в него заглавия от Миечислав Карлович. Същевременно, Биел напомня, че именно този полски композитор най-ярко изразява идеите на движението “Млада Полша” – възникнало, за да обедини националните традиции с модернистичните тенденции в края на 19-ти и в началото на 20-ти век. Песните, наричани иронично от самия им автор “усещане за младост”, са по стихове на Кажимеж Тетмайер – определян за първия и най-изявен изразител на идеалите на движението в полската литература. От своя страна, Орлински без излишна суета споделя и факта, че именно Биел му е разкрил красотата на песните от полски автори, на които двамата посвещават специален албум. Така кратките и ефектни поетични разкази – със свой завършен сюжет и музикална линия, неусетно и ненатрапчиво превръщат дуото в посланици на Родината им и на нейните забележителни постижения в културата и изкуството.

Якуб Орлински отдавна е доказал, че на изострените му сетива за динамично променящия се живот и за света на изкуствата, типичният бароков репертоар за най-рядко срещания мъжки певчески глас е твърде недостатъчен като възможност за пълноценна сценична изява. Затова и изборът му от концертни творби и автори се форматира по-скоро като „задължителна“ програма, с която навсякъде да отстоява престижа си на водеща фигура сред изключително стеснения гласов сегмент, който и днес се владее буквално от няколко известни имена. „Не искам да се затварям в дадени рамки, нито да пея определен репертоар само защото имам този глас на контратенор“ – изповядва Орлински. И постоянно вади от забвение неизпълнявани в течение на векове или все още незаписвани творби, в широкия стилов периметър: от прочутата Неаполитанска школа  – чак до немската църковна музика.

В софийския си рецитал, той се придържа към същия подход, като откри програмата с концертната ария: „Non t’amo per il ciel“  – на дворцовия композитор на Хабсбургите (от края на 17-ти и началото на 18-ти век) Йохан Йозеф Фукс. „Малкото пътешествие“ – по думите на Орлински и Биел, продължава с канонични за бароковия контратеноров репертоар арии от Хенри Пърсел, започвайки с „Music for a while“ – встъпление към преработената от английския ренесансов поет и драматург Джон Драйдън трагедия на Софокъл „Едип цар“. Исторически свързан с  легендата за Крал Артур, е и експресивният музикално-поетичен текст  на следващите две оперни арии от Пърсел: „Fairest Isle“ и „Cold song“. Последната, празнична ария, „Strike the Viols“, е от предпочитаните от Орлински произведения, по специален повод – в случая, тя е част от одата на Хенри Пърсел „1694 Ode on the Birthday of Queen Mary II“, посветена на рождения ден на Кралица Мери II.

За разлика от други нашумели изпълнители, полският артист определено предпочита експеримента и не само го търси, но и без колебание го предлага на публиката – и в периодичните си звукозаписи, и по време на срещите си на живо. Както и в случая  –  в програмата на софийския рецитал (която двамата с Михал Биел изнасят в различни точки на света), той включва и успешно представя в специфичната си гласова бленда дори композиции, писани за бас-баритон! – С което окончателно затвърждава и създаденото от многобройните му интервюта впечатление, че се стреми към новото, необичайното, предизвикателното.

Освен че е сред най-редките гласове на планетата, Якуб Орлински с лекота постига инструментално звуково внушение от сцената. И в този смисъл, конкретните сравнения, с каквито изобилстват рецензиите за стила му на пеене, не са от особено значение. Защото всичко, което влага в изкуството си роденият артист и без преувеличение – гордостта на днешна Полша в музиката, реално е много повече от това! Точно както и традиционният стар или нов роял, звучи несравнимо по-различно изпод пръстите на Михал Биел. И не е нужно да си квалифициран специалист, за да доловиш в неговото свирене открояващото се солистично партньорство, а не редовия клавирен съпровод. Гъвкав и виртуозно нюансиран, клавирният звук при Биел в известен смисъл загатва и за техниката на емблематичния бароков инструмент клавесин – особено с необичайната звучност на пианисимите. А това – в синхрон с гласа на Якуб Йозеф Орлински, създава атмосфера на непринуден камерен диалог и споделена топлота между двамата изпълнители.

Що се отнася до неговата перфектна контратенорова техника на звукоизвличане – без вибрато и с плавна кантилена между високите тонове от главовия регистър и ниските тонове от гръдния регистър – тя оправдано предизвиква всеобщо възхищение. Специалистите се надпреварват да измислят сравнения за гласа на „всестранно надарения артист в живота“ – както сполучливо го характеризира музикологът Петя Иванова във встъпителните си думи, преди концерта на двамата в София. И в допълнение подчертава: „Якуб Орлински носи динамиката на красивото, на изкуството като един по-различен поглед върху живота не само чрез забележителния си глас – той танцува брейк на забележително ниво, занимава се с мода и със зашеметяващото си присъствие и чар привлича успешно и по-младата публика към класическото изкуство“.

Любопитно е как се е формирала и къде през годините се е шлифовала до такова съвършенство уникалната дарба на Орлински. От момента, в който като юноша установява необикновените си гласови възможности и решава да ги усъвършенства, са изминали двайсетина години. Време, през което той целенасочено и упорито култивира качествата на своя гласов апарат, за да убеди и най-претенциозния слух в красотата и експресивната мощ на контратеноровата теситура. Етапите в изграждането на това съвършенство включват годините в Музикалния университет „Шопен“ и обучението в престижната Джулиард Скул в Ню Йорк. Без да се броят последвалите специализации и най-вече – смелите експерименти, в които младият артист се впуска привидно безразсъдно, а всъщност – изключително добре премислено, смело и последователно, стъпка по стъпка.

Ефектът върху слушателите в залата, който съчетанието на стилово разнородни заглавия в концертната програма предизвиква, явно и за двамата артисти е търсен и напълно удовлетворяващ: „Всичко е взаимно – даваш това, което получаваш насреща. Това е атмосфера, която изграждаме заедно“ – отбелязва пред БТВ, Орлински. А Биел допълва: „Това, което най-вече се опитваме да направим, е да накараме публиката да се почувства като у дома си. Не просто да си на концерт, в който всичко е сковано и тромаво, и трябва да се държиш по определен начин. А да участваш в музикално преживяване, което всеки лично може да почувства“. Именно по този начин двамата постигат желаната близост, към която се стремят при всяко следващо изпълнение от програмата на рецитала, както и безрезервното приобщаване на публиката още с появата си на сцената. Особено, ако се съди по реакциите и думите им след края на първия им съвместен концерт в София.

Трите биса на финала също са показателни за „химията“, възникнала от спонтанната съпричастност между изпълнители и публика. „Както изглежда, ще пеем за вас цяла нощ!“ – подхвърля шеговито Орлински, преди поредния бис, а публиката заглушава думите му с одобрителен смях и аплаузи. Зрителите, сред които видимо присъстват и немалко младежи около възрастта на двамата артисти, са на една вълна с тях – затова и като че ли на никого не му се иска тази толкова специална среща да приключи според стандартите на традиционния камерен рецитал. Атмосферата е максимално освободена и сърдечна, особено по време на бисовете, а Якуб Орлински допълнително я подгрява и с мануални символни жестове – изобразяващи сърчица, които разпраща във всички посоки на залата (все пак, рециталът е в навечерието на деня на Свети Валентин!).

Специалното си отношение към изкуството и към публиката, двамата големи изпълнители доказват и след края на концерта, когато във фоайето на партера щедро раздават автографи, участват в селфита, отговарят на въпроси на журналистите и на публиката, дават непланирани интервюта. И всичко това – поднесено с усмивка и с неподправена сърдечност. Истинско поведение на музиканти от 21-ви век, които съзнават, че контактът със зрителите е ключов за успешната им кариера в не по-малка степен от неуморната работа по разучаване и представяне на нов репертоар!

Сред бляскавите резултати от целеустремените творчески усилия на Якуб Орлински, са 6-те самостоятелни албума и очакван седми диск за престижен лейбъл в годината, в която той току-що е навлязъл в Христовата възраст. Без да изброяваме авторитетните сцени и солистичните му участия в постановки, които не биха могли да се осъществят без уникалността на таланти като неговия. Тайната (ако има такава!?) и при Орлински, и при Биел, е в способността им да се издигнат над възторзите и възхищението, които предизвиква всяка тяхна поява. Както и да приемат с благодарност или по-скоро – само за информация, целият шум, който съпътства пътя им в изкуството, докато планират поредната си артистична изненада. И двамата не харесват монотонността, пазят се от рутинните повторения и без колебания вървят напред. За първи път започват да музицират съвместно през 2015 г., но по време на техен концерт днес изглежда, като че ли са заедно поне от 20 години. Толкова удивителна е симбиозата между двамата първокласни музиканти, която произвежда трудно описуемо въздействие в притихналата и заслушана в тяхното съвършенство зала.

И колкото повече време изминава от второто гостуване на нашумелия в цял свят полски контратенор и от първия му съвместен рецитал с пианиста Михал Биел, толкова по-ясен става смисълът, вложен в заглавието на съвместния им концерт – „Красота и думи“. Надали по-точно би могло да се обобщи всичко в тази незабравима вечер от „Съкровени гласове“ – поредният отличен избор на Соня Йончева, за който следва специално да я поздравим!

Снимки: SY11 Events/Виктория Вучева