За шести път бяха присъдени наградите за журналистика "Черноризец Храбър". Както читателите вече знаят, удостоени бяха измежду заслужилите най-заслужилите - в. "Труд" например получи приза за цялостен принос. И наистина - кой, ако не "Труд", е основният фактор българската журналистика да е такава, каквато е.
Дали обаче не е време за едно по-прецизно дефиниране на регламента и критериите, според които се присъждат наградите "Черноризец Храбър"? (...) Например награда за цялостен принос в българската журналистика да се присъжда за:
- циментиране на нерушимата дружба между главни редактори, президентски спонсори и висши чиновници с фондове за разпределяне
- подкрепа за правителството в труден момент, като например учителската стачка миналата есен
- желязно спазване на две прости правила: 1) народът винаги е прав, т.е. щом се харесва, значи е хубаво и 2) политиката се коментира единствено банално, за бъде убиван интересът към нея
- редовно предоставяне на място за пространни интервюта с министри и политици, споделящи пред публиката благите си намерения
- омесване на важното и маловажното, на политиката с пикантериите до постигане на наситена жълтевина, която грее над вестникарските сергии и освежава унилите български улици.
Единствената минутка от годината, в която сирените ни призовават да мълчим, е мигът на преклонение пред трагичната гибел на националния ни герой Христо Ботев.
През останалите хиляди минутки си мълчим трагично и без да ни призовават никакви сирени. (...) Защото една от големите причини да стърчи над всички, е че не е бил и не е искал да бъде търпелив като всички. На всичко отгоре не се е вълнувал от рейтинга си - „позор ли е, или слава”. А е могъл и той да се харесва на масите, да оцелява и просперира, оцелявайки.
Абитуриентите викат силно, струват скъпо на родителите си и дразнят. Това обаче си има обяснение
Ако трябва да се търси някаква по-дълбока и трайна зависимост в поведението на завършващите, тя би изглеждала горе-долу така: колкото по-ясни перспективи за бъдещето си има един абитуриент, толкова по-малка е вероятността той да се включи в истерията.
(...) Ако добавим и цъфтежа на чалга индустрията, чийто модел абитуриентите опитват да копират като облекло и поведение, картината като че ли се нарежда. Орлин Тодоров допълва, че балът не е единственият подобен масов феномен. "Вземете сватбата, обяснява той, тя осмисля личната идея за престиж. Съответно дори и един беден човек е склонен да вложи много ресурси в моменти като сватба или бал."
Оттам идва и впечатлението, че едва ли не всички абитуриенти търсят кича и помпозността. Така се ражда и масовият образ на завършващия гимназия - "извадил грива от автомобила, с крясъци отброява края на образованието, натиска клаксона и издава нечленоразделни звуци"...
Завършва вторият випуск от поколението на прехода. За тях той не съществува. Преходът е просто част от житейския им опит, който не биха предпочели да сравняват нито с този на родителите си, нито с когото и да е. Започнали живота си в среда на умерени очаквания и нарастваща несигурност, днешните абитуриенти бързо разбраха, че опитът на техните родители става все по-непригоден за условията, в които им предстои да реализират собствените си намерения. Те станаха свидетели на постепенното разколебаване и трансформация в модела на българското училище. Научиха, че „реформата" е нещо, което твърде бързо придобива образа на безформена, но реална заплаха. Усвоиха скептицизма на родителите си, но почти напълно отхвърлиха техните колебливи ценностни ориентири.
(...) Не е вярно, че младите хора у нас нямат свои ценности. Това е многократно повтаряното обвинение на едно застаряващо общество, което упорито отказва да позволи на юношите да излязат от ролята на беззащитни и зависими деца. Всъщност, за разлика от своето родителско и прародителско поколение, днешните млади хора изграждат своята житейска перспектива около една-единствена, доминираща ценност и това е успехът.