– Животът е странно нещо – изпълнен е с много срещи и раздели. С кого Ви срещна и с кого Ви раздели досегашния Ви живот? Има ли такива, които го промениха по някакъв начин!
– Да, животът на всеки човек е изпълнен със срещи и раздели по различни поводи. Срещите с едни хора отминават, без да оставят следа в съзнанието, други се позастояват по-дълго, но и те отминават. Но има и такива, които се помнят цял живот... Аз съм богата откъм срещи с такива хора. За радост те продължават и до днес. И ако първите са определяли посоката на професионалния ми път, последните ме върнаха към мен, самата. Оказа се, че пътят към себе си е много по-труден, защото през годините съм поставяла много прегради, но ще го извървя! Аз обичам предизвикателствата! Те са живот...
– Журналистиката е част от Вашия живот - как се случи, че избрахтe този път, който едва ли е бил лек?
– Много дълга история, но ще разкажа началото. Мечтата се роди на един пионерски лагер за млади дописници на „Аладжа манастир“ преди много години. Но дълго време беше само мечта-химера, нещо недостижимо. Докато един ден у дома дойде главната сестра на Окръжната болница в Габрово, майка на моя състудентка от Варненския полувисш институт и ми каза: „Предлагам ти да започнеш работа в радиотелевизионното студио в Окръжната болница. Имаме нужда от човек като теб!“ Не знаех по какви критерии ме избраха, не знаех в какво ще се състои работата ми, но ми се стори привлекателно предложението и приех, въпреки че синът ми беше само на 7 месеца. Това се случи през месец май в далечната 1975 година и сложи началото на моя път към журналистиката.
Ще попитате що за радиотелевизионно студио е имало в Габровската болница. Открита съвсем наскоро Окръжна болница „Д-р Тота Венкова“ беше модерно за времето си лечебно заведение. Затова беше обявена за модел на здравеопазването в страната. В болницата Световната здравна организация провеждаше много често симпозиуми, колегиуми, конференции на различни теми с изтъкнати медици от цял свят. Една от основните цели на този модел беше превенция на заболяванията. А тя се осъществяваше и чрез разговори с лекари, здравни беседи и филми по вътрешните радио и телевизия за пациентите в болничните стаи. Телевизията не се разви, според очакванията, но радиото беше успешен проект за болницата и много силен старт по пътя на журналистиката за мен, по който вървя и до днес. Той премина и през Факултета по журналистика в Софийски университет, през различни по своя характер медии – радио, телевизия, вестник... Без излишна скромност мога да заявя, че имам привилегията цял живот да работя професия, която е била моя детска мечта и която съм учила в Университета.
– Кога според Вас, българската журналистика е била най-силна и кога най-слаба?
– Не мога да кажа кога българската журналистика е била най-силна, но със сигурност мога да кажа, че през последните години много малко са примерите на истинска, стойностна журналистика, която медиите предлагат, дори и националните. Част от причините са описани в много доклади, изследвания и позиции на изтъкнати учени, журналисти и експерти по въпросите на медиите. Те съдържат и съответните препоръки, с които трябва да се съобрази държавата, за да се излезе от кризата, но засега те остават само на хартия, а падението продължава. Болно ми е за това, което се случва с професията, на която съм отдала целия си живот.
– Регионалните медии много често са по-силни от националните, дали поради местен шовинизъм или по други причини?
– Благодаря Ви за тази оценка, но трябва да направя едно уточнение – те бяха по-силни, когато ги имаше във вида, в който трябва да работи една медия, независимо дали е национална или регионална. Правилата за всички трябва да са едни, но не са, ако изобщо има правила и стандарти за местните и регионални медии през последните години.
Ще се съглася с Вас, че регионалните медии са по-силни, защото почтеността е все още основен критерий и норма в тяхната работа. Те нямат друг избор, защото в момента, в който ти си излязъл от редакцията, получаваш обратната връзка за твоята публикация във вестника или думите по радиото и телевизията, които си изрекъл. И то право в очите от хората, които са я прочели или слушали. А това е най-важният ефект и критерий за нашата работа. По-силни сме, защото знаем не само болките на хората, но и причините за тях. Тогава се намират и най-верните решения за проблемите. Споделяме техните радости и успехи, за които националните медии нямат време и интерес. А България не е само на жълтите павета пред Народното събрание ...
Наскоро прочетох заглавие „Регионалната журналистика е мъртва". Това е позиция на Теодора Пеева, председател на Съюза на издателите в България и зам.-главен редактор на в. „Сега“, която казва на медиен форум в Казанлък: „Регионалната журналистика беше убита“. Жестока истина! Но моето определение на здравното състояние на регионалната журналистика е, че тя е в медикаментозна кома. Понякога този процес, може да е начало на оздравяване. Аз искам да е така и вярвам, че може да стане при правилната терапия, ако си служим с езика на медиците. Увереност ми дава и Международната научноприложна конференция, която ще се проведе през месец септември в Севлиево „Регионално развитие, културни коридори и медии“. Идеята за този форум е на вестник „Росица“ и целта е да покаже как една медия може да обедини на едно място трудно събираеми общности, каквито са културни институции, публични администрации, университет за една кауза - регионалното развитие на Габровска област. А това вече е признание за мястото и ролята на местните и регионални медии. И може да се приеме за начало на терапията за съживяването им. Ние имаме място в регионалното развитие. Това беше оценено по достойнство от кметовете на общините Севлиево и Габрово, на Областния управител на Габровска област, на ръководствата на Регионалния исторически музей в Габрово и Техническия университет, които подкрепиха идеята и се включиха в реализирането на проекта. Това е добра практика, която искаме да покажем с конференцията „Регионално развитие, културни коридори и медии“, като се надяваме да се представят още възможности да решаваме и сами проблемите на регионално ниво.
– Защо в житието и битието на българина все попадаме в поредица от кризи – причините в нас ли са, или е нещо друго?
– Моят кратък отговор е: защото не си знаем истинската история. Защото една голяма част от хората днес, визирам тези, които са родени около втората половина на миналия век, са живели в лъжа и измама. И това аз научих в История на българската журналистика, която преподаваше проф. Филип Панайотов, който скоро почина - светлина по пътя му, още в началото на 80-те години. Въпреки духът, в който бяха написани тогава учебниците, в трите тома на История на българската журналистика имаше текстове за личности и исторически събития, различни от тези в учебниците по история в училище, защото написаното във вестника няма как да изтриеш.
Причина за кризите е и факта, че след 1989 година бяха отречени едни ценности, но не бяха обяснени истинските причини за това. А това доведе и до липса на критерии и норми, необходими за всяко общество. Това са моите кратки отговори на този много важен въпрос. Те се базират на моя дългогодишен журналистически опит през този дълъг преход у нас.
– Безспорно думите са част от Вашия живот – какви са Вашите думи?
– Журналистиката изисква с малко думи много неща да кажеш, особено в радиото - любимата ми медия. Въпреки че по някои теми се допуска да се пише с по-остри думи, аз винаги съм избирала да изразявам отношение с факти, а не с обидни квалификации и определения. Днес все по-често се убеждавам, че добрите думи раждат добро. А ние повече от всякога се нуждаем от добри думи.
– През целият си живот волно или неволно винаги имаме усещането за родното място и родния край. Вие сте от Габрово – как сте го усещали през годините?
– Може да звучи твърде претенциозно, но аз имам особено самочувствие, че съм габровка. Хубав край с хубави хора!
– Как днес усещате България – всички казват, че е трудно време. Нима преминалите години не са били трудни!?
– Да, има трудности, но в по-голямата си част ги създаваме ние и причините са, че все още не сме разбрали що е то свобода и демокрация. И причината е, че не извървяхме всички стъпки към тях, а избрахме уж по-лесния, но той се оказа още по-труден. Трудностите идват и от липсата на справедливост, която поражда злобата и омразата, обхванала обществото ни. Хората са гневни не само защото са бедни, а защото не са наказани тези, заради които те са бедни. Трудностите идват и от факта, че нямаме чувство за общност. Не сме научени да работим в екип, в който всеки има своя отговорност и задължения.
– Запазихте ли приятели през годините?
– Да, имам приятели от преди много години. Не са много, но са верни, проверени са в трудни за мен ситуации.
– Какво очаквате да се промени в българското общество? Дори да се опитваме да се изолираме от всичко, което се случва, ние сме част от това.
– Очаквам най-сетне да разберем, че всичко, което искаме, започва от нас, че държавата е всеки един от нас. И може би най-важното, да не забравяме, че каквото посееш, това ще пожънеш.
– Къде откривате спокойствие за душата си?
– Аз и спокойствие!? До скоро почти несъвместими неща, но вече съм по-благосклонна към моята душа.
– Какво най-често Ви кара да мислите продължително време и усещате ли се мъдър човек?
– Наистина мисля едновременно за много неща, защото съм поела много ангажименти. Имам достатъчно поводи за размисъл в семейството ми, в работата ми. Дали съм мъдра? Мъдростта не идва с годините, а с преживяното през тях. Моите истини са изпитани лично от мен, защото винаги съм избирала по-трудния път.
– Какво ще пожелаете на всички, които сега четат това Ваше интервю?
– Да са здрави, да вярват, че мечтите се сбъдват. И затова да внимават какво си пожелават.
– Коя е Минка Минчева според Вас?
– Един непоправим мечтател, който обича да обича. Вярва, че доброто ражда добро и всичко на този свят се връща.
_______
Минка Минчева е журналист с 48-годишен стаж в регионални медии. Завършила е висшето си образование във Факултета по журналистика към СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Радиожурналистика“. От пет години е главен редактор на вестник „Росица” в Севлиево - един от най-дълго излизалите регионални вестници в страната, който продължава до днес да се издава и на хартия. Преди това 20 години е била журналист в габровския вестник „100 вести”. Била е водещ на публицистичното предаване „Часът на Мина” по радио „Бумеранг”, десет години е репортер и водещ на публицистично предаване по телевизия „Габрово Кабел”. Началото на журналистическата си кариера Минчева е започнала като радиожурналист. Тя е носител на Почетния знак на Габрово за принос в развитието на журналистиката. Отличена е с приза „Журналист на годината” на Българската асоциация на регионалните медии -София. Минчева активно участва и подкрепя обществени каузи.
Вестник „Росица” е основан от група будни севлиевски учители социалдемократи през 1886 година. Сега той е еднолично търговско дружество с ограничена отговорност, създадено с решение на Общинския съвет в Севлиево през 2000 година.
