След-и
07.12.2014 г. 15:46
Един от последните ученици на големия Борис Христов навърши 50 години
Меню
Търсачка | Вход
Грешка
Прави се опит за свързване със сайта...
Грешка
Моля, изчакайте няколко секунди, докато страницата се презареди...
Последни новини
По света
07.12.2014 г. 14:24
Самостоятелна изложба живопис „Есен в моята градина“
Празници / фестивали
07.12.2014 г. 13:08
На 11 декември любителите на тангото в Аржентина и по света отново ще честват Деня на тангото
Изложби
07.12.2014 г. 12:39
Изложба на Лили Петрова-Лулу, Калина Христова и Виторио Балато
Издания / премиери
07.12.2014 г. 00:50
Пътепис за първата българска студентска експедиция в Поволжието
Сцена / екран / ефир
06.12.2014 г. 15:43
Движенчески спектакъл посветен на Яворов
Интервю
06.12.2014 г. 14:29
Интервю на Емилия Миразчийска с Елена Алексиева
Снимка: Васил Танев
- „Мадам Мишима“ като „Мадам Бътерфлай“? От Пучини ли дойде идеята персонажът в новата ти пиеса да се определи с думата „мадам“?
- Честно казано не. Изобщо не съм се замисляла за „Мадам Бътерфлай“, а и приликата, ако изобщо има такава, е може би само по линия на екзотичното – поне онова, което в нашите очи изглежда такова. Персонажът в пиесата е колкото жена, толкова и мъж, тоест, амбивалентен. А заглавието „Мадам Мишима“ по-скоро се родее с това на най-известната пиеса на Мишима, „Мадам дьо Сад“ – в английския му превод, или „Маркиза дьо Сад“, както е известна на български.
- Мислиш ли, че е трудно да се възприеме тази игра – мъж, който всъщност е жена, мъж, който говори за себе си като жена?
- И жена, която всъщност е мъж, бих добавила.
Наясно съм, че това е тежка и сложна роля – ако говорим за ролята. Сложно е и възприемането й от публиката, тъй като пластовете в пиесата не са един и два. Но дотук, след двете премиерни представления, хората около мен, които гледаха и с които съм говорила, се ориентират много точно, дори тези, които не са и чували за Мишима преди това. Аз мисля, че най-важното е да се дава храна на въображението на зрителите, а не да им се залагат някакви определени жалони, според които да възприемат спектакъла и историята в него по точно определен начин.
- Представяше ли си актьора, който да изиграе „Мадам Мишима“?
- В голяма степен пиесата е писана с Мишо Милчев наум като изпълнител. Не бих казала, че съм седнала с предварителната идея да напиша нещо специално за него, но в хода на писането все повече и повече виждах него в тази роля. Близки приятели сме от близо двайсет години и на практика той беше в течение как се развива историята още на етапа на замисъла и написването й.
- Кое го накара да се съгласи да направи този моноспектакъл? Говорили ли сте някога преди това с него за някой от романите на Мишима, да кажем за „Златния храм“, или примерно за онзи филм „Последният самурай“ с Том Круз?
- Не помня да сме говорили конкретно за романа, още по-малко пък за филма. Но когато у мен се появи този непреодолим интерес към Мишима и започнах усилено да чета от него и за него, определено съм споделяла с Мишо. В началото той имаше много големи колебания дали да поеме тази роля, които бяха съвсем обясними. Преди всичко, както вече казах, ролята е доста тежка и изисква много от актьора. Към това се добавя и огромното професионално предизвикателство, което представлява моноспектакълът като жанр. Това е едно безкрайно самотно занимание, както го определя и самият Мишо, при което на всичкото отгоре непрекъснато си на показ – и най-дребният жест, и най-малкото придихание дори няма как да останат незабелязани. Не можеш да си позволиш грешки, нямаш партньор на сцената, който да ти помогне или да те извади от ситуация. Освен това тази роля е нещо съвършено различно от всичко, което Михаил беше правил до момента. Съвсем друг свят. И аз наистина се радвам, че той я прие в крайна сметка, защото тя го показва в изцяло нова светлина като актьор. Много висока топка, с която обаче той се справя прекрасно, както вече се видя.
- Докато пишеше „Мадам Мишима“ разбра ли кое е накарало Мишима да реши да извърши това ритуално самоубийство?
- Не бих казала, че съм успяла да достигна до някакъв еднозначен отговор, какъвто може би изобщо не съществува. Повече ме интересуваше да проследя механиката на изключително сложните вътрешни и външни процеси, от които е бил изтъкан животът му – кое откъде идва, какво означава, накъде води, защо... Аз дори не бих използвала думата „самоубийство“ за неговия акт, нито за тази традиционна и доста многолика практика в Япония. След като вече бях написала пиесата, разбрах, че има такова изследване от Морис Пенге, „Доброволната смърт в Япония“, и го намерих и прочетох веднага. И освен дето се поласках, че моите разсъждения и тълкувания в огромна степен съвпадат с неговите, дадох си ясна сметка, че в този контекст за „самоубийство“ – в смисъла, в който го разбираме ние тук, - едва ли може да се говори. Да, физически крайният резултат е този. Но на идейно ниво нещата са съвсем различни, макар че и в западния, и в източния, и във всеки друг свят актът на отнемане на собствения живот винаги е уникален и не може да бъде подведен под никакъв общ знаменател. Ето защо предпочитам да говоря за доброволна смърт. За мен поне между „убивам сам себе си“ и „избирам да умра доброволно“ има значителна разлика.
- Разбира се, традицията на самоубийствата в Япония има непредставими за нас, европейците, основания, но бих искала да те попитам точно в неговия случай разбра ли кое го е довело до това решение? За да напишеш тази пиеса предполагам, че си разбрала и на мен дори ми се стори, че го казваш и в пиесата…
- Може би мога да кажа доста неща – и ги казвам в пиесата – за това кое е довело Мишима до това решение и тази действителна поанта в живота му, но не бих се наела да посочвам конкретна причина. Нещо повече, никой от изследователите му не го прави. Намесени са и принципите на бушидо, пътят на самурая, и националния позор от разгрома на Япония във Втората световна война, и трудните за съчетаване тежнения на самия Мишима хем към Запада, на чиято култура той всячески подражава и която познава в детайли, хем към традиционните японски ценности, които до голяма степен са ценностите на една нация, в която воинското начало играе определяща роля.
- Ако се върна на пиесата за мен беше особено интересно, че в „Мадам Мишима“ образът на следователят, който разследва случая, е изцяло обрисуван с думи. Публиката не го вижда, но усеща присъствието му и след края на пиесата сякаш продължава да се пита кое доведе следователя в пиесата до поражение…
- Бих предпочела всеки зрител сам да потърси за себе си отговора на този въпрос. Но да го кажа така: не провалът, а неговото приемане или неприемане. Защото не е важно каква е съдбата ти. Единствено важно е дали я приемаш или не. Не какво избираш, а да бъдеш достатъчно силен, за да направиш своя избор и да понесеш последствията...
23 ноември 2014
√ Очаквайте пълния текст на интервюто с Елена Алексиева в декемврийския брой на Електронно списание LiterNet
- „Мадам Мишима“ като „Мадам Бътерфлай“? От Пучини ли дойде идеята персонажът в новата ти пиеса да се определи с думата „мадам“?
- Честно казано не. Изобщо не съм се замисляла за „Мадам Бътерфлай“, а и приликата, ако изобщо има такава, е може би само по линия на екзотичното – поне онова, което в нашите очи изглежда такова. Персонажът в пиесата е колкото жена, толкова и мъж, тоест, амбивалентен. А заглавието „Мадам Мишима“ по-скоро се родее с това на най-известната пиеса на Мишима, „Мадам дьо Сад“ – в английския му превод, или „Маркиза дьо Сад“, както е известна на български.
- Мислиш ли, че е трудно да се възприеме тази игра – мъж, който всъщност е жена, мъж, който говори за себе си като жена?
- И жена, която всъщност е мъж, бих добавила.
Наясно съм, че това е тежка и сложна роля – ако говорим за ролята. Сложно е и възприемането й от публиката, тъй като пластовете в пиесата не са един и два. Но дотук, след двете премиерни представления, хората около мен, които гледаха и с които съм говорила, се ориентират много точно, дори тези, които не са и чували за Мишима преди това. Аз мисля, че най-важното е да се дава храна на въображението на зрителите, а не да им се залагат някакви определени жалони, според които да възприемат спектакъла и историята в него по точно определен начин.
- Представяше ли си актьора, който да изиграе „Мадам Мишима“?
- В голяма степен пиесата е писана с Мишо Милчев наум като изпълнител. Не бих казала, че съм седнала с предварителната идея да напиша нещо специално за него, но в хода на писането все повече и повече виждах него в тази роля. Близки приятели сме от близо двайсет години и на практика той беше в течение как се развива историята още на етапа на замисъла и написването й.
- Кое го накара да се съгласи да направи този моноспектакъл? Говорили ли сте някога преди това с него за някой от романите на Мишима, да кажем за „Златния храм“, или примерно за онзи филм „Последният самурай“ с Том Круз?
- Не помня да сме говорили конкретно за романа, още по-малко пък за филма. Но когато у мен се появи този непреодолим интерес към Мишима и започнах усилено да чета от него и за него, определено съм споделяла с Мишо. В началото той имаше много големи колебания дали да поеме тази роля, които бяха съвсем обясними. Преди всичко, както вече казах, ролята е доста тежка и изисква много от актьора. Към това се добавя и огромното професионално предизвикателство, което представлява моноспектакълът като жанр. Това е едно безкрайно самотно занимание, както го определя и самият Мишо, при което на всичкото отгоре непрекъснато си на показ – и най-дребният жест, и най-малкото придихание дори няма как да останат незабелязани. Не можеш да си позволиш грешки, нямаш партньор на сцената, който да ти помогне или да те извади от ситуация. Освен това тази роля е нещо съвършено различно от всичко, което Михаил беше правил до момента. Съвсем друг свят. И аз наистина се радвам, че той я прие в крайна сметка, защото тя го показва в изцяло нова светлина като актьор. Много висока топка, с която обаче той се справя прекрасно, както вече се видя.
- Докато пишеше „Мадам Мишима“ разбра ли кое е накарало Мишима да реши да извърши това ритуално самоубийство?
- Не бих казала, че съм успяла да достигна до някакъв еднозначен отговор, какъвто може би изобщо не съществува. Повече ме интересуваше да проследя механиката на изключително сложните вътрешни и външни процеси, от които е бил изтъкан животът му – кое откъде идва, какво означава, накъде води, защо... Аз дори не бих използвала думата „самоубийство“ за неговия акт, нито за тази традиционна и доста многолика практика в Япония. След като вече бях написала пиесата, разбрах, че има такова изследване от Морис Пенге, „Доброволната смърт в Япония“, и го намерих и прочетох веднага. И освен дето се поласках, че моите разсъждения и тълкувания в огромна степен съвпадат с неговите, дадох си ясна сметка, че в този контекст за „самоубийство“ – в смисъла, в който го разбираме ние тук, - едва ли може да се говори. Да, физически крайният резултат е този. Но на идейно ниво нещата са съвсем различни, макар че и в западния, и в източния, и във всеки друг свят актът на отнемане на собствения живот винаги е уникален и не може да бъде подведен под никакъв общ знаменател. Ето защо предпочитам да говоря за доброволна смърт. За мен поне между „убивам сам себе си“ и „избирам да умра доброволно“ има значителна разлика.
- Разбира се, традицията на самоубийствата в Япония има непредставими за нас, европейците, основания, но бих искала да те попитам точно в неговия случай разбра ли кое го е довело до това решение? За да напишеш тази пиеса предполагам, че си разбрала и на мен дори ми се стори, че го казваш и в пиесата…
- Може би мога да кажа доста неща – и ги казвам в пиесата – за това кое е довело Мишима до това решение и тази действителна поанта в живота му, но не бих се наела да посочвам конкретна причина. Нещо повече, никой от изследователите му не го прави. Намесени са и принципите на бушидо, пътят на самурая, и националния позор от разгрома на Япония във Втората световна война, и трудните за съчетаване тежнения на самия Мишима хем към Запада, на чиято култура той всячески подражава и която познава в детайли, хем към традиционните японски ценности, които до голяма степен са ценностите на една нация, в която воинското начало играе определяща роля.
- Ако се върна на пиесата за мен беше особено интересно, че в „Мадам Мишима“ образът на следователят, който разследва случая, е изцяло обрисуван с думи. Публиката не го вижда, но усеща присъствието му и след края на пиесата сякаш продължава да се пита кое доведе следователя в пиесата до поражение…
- Бих предпочела всеки зрител сам да потърси за себе си отговора на този въпрос. Но да го кажа така: не провалът, а неговото приемане или неприемане. Защото не е важно каква е съдбата ти. Единствено важно е дали я приемаш или не. Не какво избираш, а да бъдеш достатъчно силен, за да направиш своя избор и да понесеш последствията...
23 ноември 2014
√ Очаквайте пълния текст на интервюто с Елена Алексиева в декемврийския брой на Електронно списание LiterNet
Автор:
Емилия Миразчийска
Публикация:
06.12.2014 г. 14:29
Етикети:
Посетено:
1606
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/34/news/20489-valnuva-me-poveche-kachestvoto-na-publikata-a-ne-neynoto-kolichestvo
Празници / фестивали
06.12.2014 г. 13:35
9-14 декември, НДК, етаж 3, щанд 315
Музика
06.12.2014 г. 13:28
В програмата миниатюри за виолончело и камерен ансамбъл
Празници / фестивали
05.12.2014 г. 17:47
Шесто издание
Празници / фестивали
05.12.2014 г. 17:11
Очакваме ви на нашия щанд срещу главния вход - сигурни сме, че да започнете със „Сиела” своя книжен поход е най-добрият избор
Награди
05.12.2014 г. 17:03
За медийната подкрепа на наградите и по повод 80-годишнината на обществената медия