Експресионизмът изразява, прониква зад невидимата същност на нещата, "гмурка се" в недостъпни за сетивата дълбини, тласка към тотално одухотворяване на живота и изкуството. Театрален негов еквивалент е спектакълът „Йерма” в ТБА. В постановката сцената се превръща в знакова система, където стилизирано се обединяват отделни художествени елементи. Словото чрез поезията и наелектризираните монолози и диалози, музиката чрез хармонията и дисхармонията на звука, „живописта” чрез линията и краските на сценографията и костюмите (решени в контраста на бяло-черно-червената гама, затвореното пространство на безрадостния дом, гротесковите сенки), пресъздават човешка драма, надскачаща ограниченията на конкретното време и пространство. Съдбата на бездетната Йерма се превръща в драматичен вопъл на болка, боязън, тъга и гняв, способен да изпепели всичко около себе си. Материализиран негов символ е изсъхналото дърво, което непосредствено „маркира” героинята на Радина Кърджилова. Актрисата великолепно предава чрез езика на тялото си, чрез интонацията си „скритото човешко вътре”, което плаче и крещи, страда и се бори в защита на правото си на щастие. Обич-копнеж, чест-безчестие, копнеж-дълг, душа-бездушие не са абстрактни понятия, а пряк и индиректен зов за адекватност, чуваемост, съпричастност, зов в защита на първичната природа на Жената, предопределена да бъде Извор на Живота, т.е Майка.
В „Йерма” това право, стъпкано и поругано, предопределя драматичния финал. Въпреки тягостната, на моменти задушаваща атмосфера, спектакълът не внушава безнадеждност, а по-скоро „разомагьосва” притъпените сетива на зрителя, разбива вкоренените представи за добро и зло, буди не само неговата съвест, но и колкото и парадоксално да е осветлява надежда. Надежда за обич, любов, вярност и чистота. Стълбата по която тръгва Йерма е може би стълбата към Светлината. А Светлината е Спасение…