„Процеп към Париж“ на Ирен Петрова е обвита в пролетно тайнство.Това е книга-предчувствие. Първите трепети на любовта. Вълнението пред живота, който предстои с всичките му очаквани и неочаквани, но чудни неща. Усещането за неподправено възхищение и тиха радост. И малко страх, доза колебание пред неизвестното.
пита кога ще я целуне казва в този живот... „Меридит“
И тук: ...може да направим кръстоска с непознато цвете „Минзухари“
Отношенията тръгват от извечната връзка майка-дете, но поставени в призмата на себедоказването и себеотстояването като монади, при това – с отрицателен знак:
...чупехме детските колички а майките наранявахме за да не раждат повече подобни на нас същества... „Просто деца“
Връзката мъж-жена обаче е все още в „ембрионален“ стадий. Зараждат се чувства, чието развитие не може да бъде предсказано. То захвърля читателя в тъмни бездни и в същото време го възвисява до полета на птиците.
В този ден не вали. Не се усещаме. Виждам нощ – в бъдещето или в съня?... „Неясен край“
Засилена сетивност, която кара читателя да настръхва. Силата на емоцията обаче винаги е омекотена. Съпроводена е от погледа на страничния наблюдател. Понякога мъдър и замислен, друг път – анализиращ лица и събития. Или пък обобщаващ значения.
...а ние сме единствените посетители на тази земя... „Подари ми“
Стиховете на Ирен Петрова от дебютната ѝ поетична книга говорят сякаш на свой език – едновременно реален и фантастичен. Материален и ефимерен. В основата на този език са сложни и дълбоки преживявания. Тя не бяга от действителността, а успява да вплете в тази реалност, видимата, още няколко невидими такива. Стремежът към детайлизиране на чувствата и менталните заключения на разума изграждат заедно една нова картина. Видях в тази поезия един колкото поетически, толкова и научно-концептуален резултат. Онази „обединена реалност“, за която е мечтал Айнщайн в началото на ХХ в.Той поставя основите на една идея, която по-късно стига до небезизвестните Теория на суперструните и М-теорията. Съединяването на общата Теория на относителността с квантовата механика в едно цяло. Нещо, което доскоро се смяташе за невъзможно. Нещо, което – вярвам! – изкуството може да направи със свои методи и средства.
Човек е длъжен да промени възприятията си за реалността и чак тогава ще достигне следващото ниво. Съзнанието трябва да се изчисти от ненужното, от излишните наслагвания и тежки наноси на триизмерната реалност, за да види останалите седем измерения. Защото физическата смърт може да бъде равна на живот в някой от другите, „допълнителни“ светове.
Или както Ирен Петрова, чрез своето поетическо зрение, зареяно в точно тези „допълнителни“ светове – лаконично отбелязва в „Париж“: трябваше да бъдем мъртви за да оцелеем направихме го...