Малко преди Възкресение преди 12 години си отиде „некоронованият несретник на българската поезия” – поетът Биньо Иванов. Избра точното време за вечен живот, но не и сред живите, с малки изключения.
В равнодушния си живот на заем живите ще го помнят може би „до другата трева”. Сякаш Биньо предусещаше това с „аз лежа сред тая тихост, мушкам въздуха с пръст – и си губя пръста”. И този „лаком край на тишината” заплашва да погълне не само пръстите му. В него попаднаха първо обувките му, после шапката и котката от „Тогава”, и накрая самият той. На това не можа да попречи дори мистичното му и много тъжно завръщане към живота, който много обичаше, но не можа да му го каже. Заради дългото сбогуване, което все още го оставяше свързан с него.
Оказало се обаче и не толкова дълго, щом не можа да го задържи тук при нас повече от 59 години. И все пак напълно достатъчни, за да назове по своя начин с „очи на дете и ум на зрял човек” някои истини. Като тази, че колкото си по-свободен, толкова си по-заюларен. Затова той предпочете да остане без нея, така както и без котката и без шапката си в ръце, към които така упорито и тъжно все се връщаше за последно сбогом. Пък и към кого другиго?...
Няма нищо по-печално от това внушение за самотност в българската поезия. И нищо по-закономерно от случилото му се. Защото и при най-втренчено вглеждане, едва ли би намерил нещо, което можеше да го държи свързан с този свят, който все пак обичаше. А защо – това знаеха само шапката и котката на Биньо.
Тогава
Тогава ще си сложа шапката, ще се сбогувам – сбогом с котката – и ще излезна да те търся. Пътя бил посипан с тръни – и ще се върна за обувките, ще хвърля на леглото шапката, ще се сбогувам – сбогом с котката. Отново ще си сложа шапката, ще се сбогувам – сбогом с котката. Цялото небе до тебе било разхвърляно на облаци – и ще се върна за палтото, ще се ръкувам – здрасти с котката. Думите ще съм забравил, които трябва да ти кажа, а те не чакат зад вратата, не ги протяга окачалката. Тогава ще си махна шапката и котката ще сложа в нея.