Сбогом, книги за самопомощ, които създавахте илюзията, че просто сме твърде глупави, за да се справим с живота.
Добре дошли на терапевтичните книги, които не съдят, не указват посоки, а създават общност.
След успеха на „Болестта на пеперудата“ – страхотната книга на Людмила Людмилова за живота със и покрай анорексията – съвсем естествено и в готов контекст идва и книгата на Ивет Лолова „Броеница на щастието“.
Една майка, която се бори с епилепсията на детето си.
Основа за роман, тъкан за бродиране на съчувствена сантименталност, сълзлива история с щастлив или трагичен край – книгата на издателство „Скалино“ не е нищо от това.
Ивет Лолова говори така, както говорят всички майки с болни деца – кратко, събрано и дълбоко. Няма нито време, нито дистанция за сълзи. Погледът отвътре е поглед от истинския ракурс, оня с болката.
Надежда и отчаяние едновременно – точно като в приказките. Затова „Броеница на щастието“ звучи като приказка, като Мери Попинз, като ужасяваща история от Братя Грим, но и като песен за еднорози. Ние, щастливците, можем само да съчувстваме отстрани, а точно това авторката-майка не иска от нас.
Тя просто е илюстрирала битката си, за да може да помогне – на себе си, на детето си, на всички други родители в нейната армия.
Това не е книга, за която може да се пишат литературни анализи. Не може да се съди за качествата ѝ в контекста на словесността. Няма как думите да звучат различно и по правила, свързани с измислици. Изненадващо е, но тя дори не въздейства така, както обичайно въздейства литературата.
Това е дневник, написан след края. И е далеч от представите за добро и зло, защото те са абстрактни, а епилепсията е реална. Дори когато е въображаема възрастна госпожа, нахлула в дома на едно обикновено семейство.
Няма застраховани, няма спасени – всички сме подвластни на стихии, които идват отникъде и завладяват дните ни. Приемете „Броеница на щастието“ като терапия за всички тях.
Всъщност, тази книга наистина лекува. Предпазва от дребнавост и високомерие.
