Душата между два свята

Казват, че душата тежи шест грама. Но какво всъщност представлява душата е тема, която открай време занимава поетите. Отговор на този въпрос търси и новата книга на Елка Няголова „Шест грама“. Тя не дава удобни и украсени отговори, а задава въпроси. Екзистенциални и философски. Простичко изречени, но провокиращи.

Книгата веднага заявява себе си като принадлежаща към високата поезия - с елегантния стих, с категоричната човешка и поетическа позиция, с лиричността на изказа – все неща, които днес се стапят в агресивно налагащата се „постмодерна“ поезия. Стихотворенията на Елка Няголова не се четат „на един дъх“ и за удоволствие. Те са стъпалата на една стръмна стълба, по която се изкачваш бавно и на пресекулки. И продължаваш към горната земя. Пак задъхвайки се. Защото има един необикновен човек, а може би ангел, който те хваща за ръка и те извежда до Светлината – Поетът. Малцина обаче имат привилегията да знаят Пътя дотам. Това е „Шест грама“ - пътеводител на душата.

Книгата определено ни конфронтира с делничното мислене и възприятие, с разпада на онези ценности, които са ни крепили векове наред, за да оцелеем като народ. Това е книга не само за душата на отделния човек, а за душата на България.

Структурно стихосбирката е оформена в четири части, които постепенно преливат една в друга: „Всичко мое – нищо мое...“, „Трохи от бял хляб“, „Подпечатано с устни“, „... А аз съм с Катон!“.

Много от стихотворенията в тези четири цикъла се допълват и надграждат във всеки следващ поток от емоции и философски изказ. Обединяващото, подсказано и от заглавието на стихосбирката, е Душата. Темите също се преплитат от цикъл в цикъл и се свързват на различни нива на осмисляне и лично светоусещане, което в крайна сметка ще се обедини в една общобългарска космогония, изказана в стихове. Тук виждаме христоботевското „земя и небо“ и интимно-изповедното: “тихия двор с белоцветните вишни...“ на Дебелянов.

Светът осезаемо се възприема като пространствена релация „горе – долу“, „високо – ниско“, но и като философските и морални категории: „човешко – божествено“, „интимно – социално“, „минало – бъдеще“. Времето тук не е линейна категория, представена в поредица от събития, а „сълза прeчистена, изпаднала от джоба на душата ми…“  („Стъкленото топче“). То е амалгама от паметта за личното и националното, от движенията на душата, от полетите и паденията ѝ.

Стих след стих се оформя образът на Ангела с неговите прекършени, осквернени крила. Но и на проекцията му в образа на Поета, който поема тази мисия тук, на земята – да ни въздигне над делничното, за да погледнем света от висотата на бащините рамене, от върховете на Балкана, през очите на децата и внуците ни, непокварени от времето и страстите. Именно те ни извисяват нагоре – към небето и надеждата. И това е централната тема на книгата – душата като липсващата брънка във веригата на самоосъзнаването:

Над всичко стои божественото начало на човека и болката от неговата забрава („Рай“). Човекът днес се е научил да подминава тъгата, забравил е дори да плаче. Книгата постоянно напомня за изгубените и все повече губещи се корени на националното ни самосъзнание. Като реквием за България зазвучават на моменти стихотворенията в тази книга.

Тук отново срещаме този образ на Ангела. Ангелът и ангелското, като фреквентност на употреба, придава на стиховете сакрално и в същото време човешко звучене. Белотата на ангелските криле се сблъсква с калта на прозаичната реалност – завист, човешко страдание. Това е метафора за същността и призванието на поета. Поетът е именно ангелът, който пренася посланията между световете. Защото неговата Душа обитава някъде там, тя не принадлежи само на този свят.

Книгата е шифрограма на това послание. В нея всеки може да намери своя образ – черно-бял или цветен. Но никога безизразен. Защото става дума за душата ни. Независимо колко тежи тя.

На семантично ниво откриваме много релации, които изтъкават канавата на тази книга. Те отново са свързани с философската ѝ концепция. Именно единството на изказ и интенция правят „Шест грама“ единна и уникална като изповед. Непрестанно се усеща осъзнатата и изстрадана болка за човека и човечеството.

Но над всички болки витае душата на Поета и се опитва да ги превърже. Тя е онази ефирна субстанция, която пада отвесно подобно дъжд над жадната от суша земя, над все по смаляващите се в егото си хора, които имат нужда от възвисяване. Защото без това няма да ни има. Без тези шест грама, които ни пронизват като вечно предизвикателство.

________________

Елка Няголова, "Шест грама", поезия, нови стихотворения, 2017 г.; ИК "Орфей" и Славянска академия