Сцена / екран / ефир
Премиера на "Кради по-малко!" от Дарио Фо в Сатиричния театър
◊ СЪБИТИЕТО
Сатиричен театър „Алеко Константинов”
300-а премиера
2 октомври 2017
Кради по-малко!
от Дарио Фо
превод – Светозар Златаров
Сценична версия и постановка – Ивайло Христов
Сценография – Марина Янева
Музика – Кирил Дончев
Хореография – Татяна Соколова
. Еней – Йорданка Стефанова
. Ковчегофоб – Михаил Сървански
. Първи гробар, Първи луд, Полицейски инспектор – Стефан Додуров
. Втори гробар, Втори луд, Съдия – Боян Арсов
. Трети гробар, Трети луд, Първи полицай, Пазач – Пламен Великов
. Четвърти гробар, Четвърти луд, Втори полицай, Крадец – Стелиан Радев
. Директор – Константин Икономов
. Уличница, Втора монахиня – Екатерина Георгиева
. Първа монахиня – Ирина Първанова
. Игуменка – Добрина Гецова
. Изнуден – Богдан Казанджиев
. Професор – Пламен Сираков
На Веселото гробище всички обичат да се забавляват за сметка на Еней, единствената жена - гробар в света. Ето и сега са я излъгали, че гробището ще се мести, заради финансови далавери, а труповете ще се транспортират за по-бързо с "трупопровод". Еней обаче не е просто впиянчена балама, на която останалите гробари са внушили, че е медиум и шегичката за бъдещето на гробището далеч не е просто шега... Еней се оказва въвлечена във вихъра на спекулации, изнудвания и корупция, показвайки за всеобща изненада, че е апетитна жена, съобразителен касоразбивач, че може да управлява манастир и спаси лудница...
Първата премиера на комедията се състои в Театър „Одеон” в Милано на 4 септември 1964, под режисурата на Дарио Фо, а съпругата му Франка Раме изпълнява ролята на Еней.
На 27 март 1970 е първата българска премиера на „Седмо: кради по-малко!” (както е цялото заглавие на пиесата) в Сатиричния театър. Постановката е на Гриша Островски, а ролята на Еней е поверена на Невена Коканова и Мариана Аламанчева. В тогавашното разпределение участват също така:
Първи гробар, Луд, Полицейски инспектор – Климент Денчев
Втори гробар, Луд, Съдия – Коста Карагеоргиев
Трети гробар, Луд, Изнуден – Петър Пейков
Директор – Светослав Пеев
Ковчегофоб – Никола Анастасов, Вели Чаушев
Игуменка – Цветана Гълъбова
Уличница, Монахиня – Златина Дончева, Божидара Цекова
Професор – Димитър Манчев
Полицай – Веселин Павлов
◊ АВТОРЪТ
Блестящ актьор, известен режисьор, един от най-популярните италиански драматурзи на ХХ век, Дарио Фо с десетилетия привлича вниманието на критиците и поклонниците на театъра. Способността му да въздейства върху аудиторията е сравнявана с тази на Савонарола, а пиесите му с успех се поставят по всички континенти. Новината за присъждането на Дарио Фо на Нобелова премия за литература през 1997 поляризира общественото мнение в Италия и като всичко, свързано с него, от една страна предизвиква буря от възторг, а от друга – вълна от негодувание. И независимо че Дарио Фо не е член на италианската комунистическа партия, една фраза на съпругата му Франка Раме по повод наградата е тиражирана масово както сред левите, така и сред десните медии: „Има Бог и той е комунист!”
Като творец Дарио Фо избира непрекъснатата борба. Неговата независима, смела гражданска позиция, острите пиеси – фарсове, откровената критика към обществената система, управляващите и отделни лица, добрали се до властта, неизбежно му печелят врагове. Тормозен от медиите, арестуван, пребиван на улицата, преживял отвличане на съпругата си, той преминава през 47 съдебни процеса, както и забрана да посещава САЩ.
Дарио Фо е автор на над 70 пиеси, най-известните и поставяни от които са: „Архангелите не играят флипер”, „Случайната смърт на един анархист”, „Няма да платим, няма да платим”, „Отворена брачна двойка”, „Изабела, три каравели и един мушморок”, „Грешката е вярна”, „Мистерия – буф”, „Не всеки крадец е мошеник”.
„Дълго време у нас в Италия имаше желязна цензура и трябваше да поднасям в прикрита форма, в един до известна степен робски език моята сатира, политическите си убеждения. Трябваше да измислям алегорични ситуации, за да целя в една посока, а да улучвам друга. Пиесите ми са построени така, че в театралната форма мога да включа събития на деня и публиката да има впечатлението, че текстът е завършен половин час преди представлението… Зрителят е моят мотор, моят режисьор. Попивам всяка реакция на публиката и подчинявам своите реплики и жестове на това, колко дълго и силно се смеят хората, колко дълбоко е мълчанието и сериозно изражението на лицата им.”
„Където е властта, там е политиката. Където е политиката, там е лицемерието. Където е лицемерието, там е негодуванието. Където е негодуванието, там е недоволството. Където е недоволството, там е болката. Където е болката, там е страданието. Където е страданието, там е трагедията. Където е трагедията, там е самотата. Където е самотата, там е изкуството. Където е изкуството, там е протестът. Където е протестът, там е свободата. Където е свободата, там е животът. Където е животът, там е творецът. Където е творецът, там, за съжаление, е властта.”
Дарио Фо
Дарио Фо е роден на 24 март 1926 в Санджано, на границата с Швейцария. Бащата Феличе Фо е железничар и семейството често се мести, в зависимост от неговата работа. Феличе е любител-актьор, социалист по убеждения. „Имам лицето на Арлекин – несиметрично и месесто, с опулени очи. Нося чертите на хитър селянин и слуга от северните долини. Наследник съм на своя дядо по майчина линия – земеделец, известен разказвач из областта. Като момче сутрин се качвах на каруцата му, натоварена със зеленчуци. За да привлича купувачите, дядо съчиняваше притчи, в които гротесково се оглеждаше реалният живот. Именно той и неговите приятели ме научиха на театралния занаят. Всяка вечер се събираха в кръчмата и аз слушах възхитителните им истории. Дядо казваше: „Хора, разказвайте за себе си, за да сложите край на невежеството!“ Още като дете Дарио Фо се увлича от рисуването и през 1940 започва да учи сценография в Художествената академия „Брера“ в Милано. По време на Втората световна война семейството му укрива партизани – антифашисти и организира канал за преминаване на границата с Швейцария, спасявайки евреи. На 17 години Дарио е призован в армията, но успява да фалшифицира демобилизационна заповед, с което избягва изпращането на фронта. В края на 1944 се записва във военно-морските сили, за да разузнава за партизаните. След 2 месеца дезертира и до края на войната се крие в изоставена ферма. „Валеше сняг, ядях корени... Това е един от най-страшните епизоди в живота ми.“ През 1945 Дарио Фо се прехвърля да следва архитектура в Политехническия институт в Милано. Започва да пише – импровизирани монолози, сатирични скечове и полуфантастични разкази. В края на 40-те и началото на 50-те години в Италия вариетето е особено популярен жанр. Известният актьор Франко Паренти предлага на Дарио да участва в представлението „Седем дни в Милано“, което привлича вниманието на критиците към младия Фо. През 1951 той изпълнява по националното радио RAI серия хумористични монолози – политическа сатира, замаскирана като библейско повествование. Цензурата спира предаването, но Фо вече си е спечелил достатъчно популярност и решава изцяло да се посвети на театъра. „Да, следвал съм и архитектура, и живопис, но се подадох на съмненията. Ще се продават ли моите картини? Модата в живописта прекалено бързо се мени. Архитектурата и строителството пък са потънали в корупция, а мен това ме отвращава. Исках да протестирам и се оказа, че театърът е добро средство за протест. Още повече, че там се събират хора, на които им харесва да ме слушат.” Скоро в Милано започват изявите на естрадния театър „Паренти – Фо – Дурано“. По това време Дарио Фо се запознава с Франка Раме. „Беше толкова красива, че дори градският транспорт спираше, когато тя вървеше по улицата. Със седмици не смеех да я погледна, докато веднъж Франка не ме притисна с целувки зад кулисите.“ През 1954 двамата се женят и от този момент стават неразделни партньори и в живота, и на сцената. Франка Раме произхожда от род на потомствени пътуващи актьори, в чиито семеен архив се пазят сценарии за комедии още от 15 век. 1955–1957 Дарио Фо работи в киното като сценарист, художник и актьор. През 1957 дуетът Фо – Раме прави своя дебют в миланския „Пиколо Театро“ и тръгва на турне из Италия. През 1959 основават „Трупата на Дарио Фо и Франка Раме“. Политическите събития през 60-те години и най-вече войната във Виетнам подтикват Дарио Фо към нов етап в творчеството му. Той става най-яркият представител на „политическия театър“ в Италия и организира „Нуова сцена“. С тази формация, финансирана от италианската комунистическа партия, показва спектакли и в най-отдалечените краища на страната, по площади и фабрики. Комедиите на Фо се превръщат в агитационна пропаганда, призоваваща към класова борба. Неговата сатира е насочена не само към управляващите буржоазни партии, но и против политиката на италианската компартия. През 1970 Фо и Раме напускат „Нуова сцена“ и създават независимия театър „Ла Комуна“, в който заявяват крайно левите си позиции. В края на 70-те години двамата пишат в съавторство пиеси, посветени на проблемите на жените в съвременното общество. През 1981 Университетът в Копенхаген присъжда на Дарио Фо престижната награда „Сонинг“, която той посвещава на Франка. През 90-те Фо продължава да представя на сцена новите си монолози до 1994, когато преживява инфаркт и се оттегля от активна дейност. През 1997 получава Нобеловата награда за литература „за това, че наследявайки средновековните шутове, порицава властта и авторитетите, защитава достойнството на угнетените“. През 2006 Дарио Фо прави опит да се кандидатира за кмет на Милано, но остава втори на предварителните избори за кандидат от ляво-центристката коалиция. На 13 октомври 2016 Дарио Фо почива на 90-годишна възраст.
◊ РЕЖИСЬОРЪТ
Ивайло Христов (1955) завършва актьорско майсторство при проф. Сашо Стоянов във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов” (1980). Работи като щатен актьор в Сливенския драматичен театър и Театър „Българска армия”. Изиграва над 60 роли и е носител на редица театрални награди. Професор е по Актьорство за драматичен театър в НАТФИЗ.
Като актьор се е снимал в 30 игрални и телевизионни продукции. Режисьор е на филмите „Емигранти”, „Приятелите ме наричат Чичо”, „Стъпки по пясъка”, а последният - „Каръци” печели Голямата награда на Московския международен филмов фестивал.
Режисьор е на голям брой постановки, сред които: „Ножица – трепач” от Брус Джордан и Мерилин Ейбръмс ,„Завещанието на целомъдрения женкар” от Анатолий Крим, „Нощен квартет” по Уди Алън и Майкъл Стюард (Театър „Българска армия”); „Клюки от ада” от Жан Ноел Фенуик, „Боси в парка” и „Любов № 2” по Нийл Саймън (НДТ „Сълза и смях”); „Самотният запад” от Мартин Макдона, „Заешка дупка” от Дейвид Линдзи-Ъбер (Театър 199 „Валентин Стойчев”); „Търси се стар клоун” от Матей Вишниек , „Херкулес и Авгиевите обори” от Фридрих Дюренмат (НТ „Иван Вазов”); „Белградска трилогия” от Биляна Сръблянович, „Лейтенантът от Инишмор” от Мартин Макдона, „Да играеш жертвата” от братя Преснякови („Модерен театър”); „Кавказкият тебеширен кръг” от Бертолт Брехт, „Кривите огледала” от Дейвид Линдзи-Ъбер (МТ „Николай Бинев”); „Провинциални анекдоти” от Александър Вампилов , „Шаферки” и „American beauty” от Алън Бол, „От червения плъх до зелената звезда” от Алексей Слаповский, „Щрихи към един портрет” от Василий Шукшин (УДТ – НАТФИЗ).
Автор:
Сатиричен театър "Алеко Константинов"
Публикация:
01.10.2017 г. 12:42
Етикети:
Посетено:
2293
Линк:
https://kulturni-novini.info/sections/3/news/26376-premiera-na-kradi-po-malko-ot-dario-fo-v-satirichniya-teatar