Последни новини

– Човешкият живот понякога е стръмен път – къде Ви отвеждат днешните Ви пътища?

– Отвежда ме към хората, които стоят и са стояли до мен и в най-радостните, и в най-тежките ми дни. Това са семейството – съпругът, детето, родителите, моята сестра и онзи кръг от приятели и съученици, за които аз съм просто едно попораснало момиче от един малък град, което върви по своя път, понякога се спъва и има белези по коленете и по душата си, но се опитва да бъде добро с хората.

– Книгите са част от този Ваш живот – кога открихте тази вътрешна необходимост, как я пазите и поддържате през годините?

– Нямам спомен откога датира връзката ми с книгите и четенето. У дома винаги са се купували много книги, бяхме абонирани за всевъзможни вестници и списания – от „Славейче“ и „Септемврийче“ до „Родна реч“, „Математика“, „Септември“, „Пламък“, „ЛИК“, „Космос“… Бях 4-годишна когато се научих да чета и оттам насетне не си спомням ден без словото да е било част от него. Имало е периоди когато не художественото, а „административното“ слово е вземало връх, после е идвал ред на поредица от публицистични четива. Но независимо дали е за удоволствие, или е свързано с работата, четенето е част от пътя ми, част от моето израстване. Дори не го осмислям като необходимост – то е неоспорим факт, благодарение на който съм се формирала. Знаете ли, давала съм си сметка, че дори редица от чисто моралните и етични принципи съм формирала благодарение на книгите. Романите на Зола, Достоевски, Флобер, Булгаков, Ремарк, Дикенс – това са само малка част от авторите, чиито произведения са ми послужили за чисто житейски уроци. Благодарение на книгите съм осъзнала, че не е нужно да влезеш в пещта, за да разбереш, че огънят е горещ. И тъй като животът продължава, то явно все още имам нужда от своите уроци. Така че четенето и книгите остават и ще останат важна част от него. 

– Редактирате много и различни текстове и книги. Авторите имат своята специфичност, вътрешна динамика и различен изказ – как ги усещате, до къде стига Вашата професионална намеса или понякога търсите някакъв компромис?

– Редакторът трябва да бъде невидим – така ни учеха навремето в университета и на този принцип съм вярна и до днес. Когато и с когото да работя върху някакъв текст, аз се опитвам да извадя на показ най-доброто, което виждам като потенциал, но не и да пренапиша творбата. Авторът е водещият. Негови са и добрите и недотам добрите попадения. Опитвам се и показвам грешките – не техническите или правописните, а смисловите. Там съм безкомпромисна и именно в това виждам смисъла една творба да има редактор. Макар че днес все по-често като такъв се поставя името на някой известен, само за да привлече публиката към дадено заглавие. Но – всеки носи отговорност за това къде и как поставя името си.

Себе си като редактор виждам най-вече в това да запазя и изтъкна уникалността на всеки автор. Да му помогна да шлифова изказа, да подреди или пренареди епизоди или слова. Не съдя – нямам право, а и не е „моето“. Ще отсъдят времето и читателите. Но се радвам, когато мога да помогна и от една идея видя как се ражда нещо смислено. Това е красив процес, на който искрено се наслаждавам. 

– Работата с много и различни текстове понякога натоварва, дори изморява. Как поправяте неволните грешки, които неминуемо се случват или понякога те са някаква необходимост, която се е получила.

– Безгрешни хора няма. Щом някой се е обърнал към мен за съвет, значи е осъзнал необходимостта от това да допълни свой пропуск или незнание. Аз самата чета и се уча непрекъснато и се допитвам до по-знаещи и можещи. Отстраняването на грешките е работа и на това гледам именно по този начин – трябва да се свърши. Но не и ако коригирането е за сметка на стила на дадения автор. Знаете ли, в началото е имало случаи да пренаредя някое изречение, да го направя правилно. И след това съм връщала първоначалния вариант. Ами такова гладко и правилно то няма нищо общо с това, което е написал авторът. И после се е оказвало, че хората харесват именно тази „неправилност“. Днес съм много по-внимателна и почти не допускам преправяне. Това е един от най-важните уроци, които научих за редакторската работа. 

– Вашите есеистични и публицистични текстове се характеризират с особена детайлност и висока логическа последователност, което определя и класиката в представянето на такива текстове. Кога се чувствате безсилна да спазите това правило, което е характерно във Вашето писмовно изразяване?

– Ето може би още един признак на отминали времена, чийто представител съм и аз. Някога ни учеха, че преди да напишем каквото и да е, трябва да съставим план, да направим чернова и една тогава да пишем. Това е правило, което спазвам, защото е по-лесно да проследя и подредя собствения си хаос от мисли. На това уча и учениците си и виждам, че тези, които го следват, дори и да не са на висотата на децата с „летящите“ умове, само защото са подредени и последователни, постигат по-добри резултати. 

Не си спомням случай, когато да съм се чувствала безсилна да следвам това правило. Дори когато съм била гневна или разстроена, писането ми е било логично. Само така могат да бъдат оборени, поне с думи – тези, които са причинили този душевен некомфорт.  

– Кога се противите да редактирате определени текстове и това на какво се дължи?

– Редактирам рядко и работя с хора, с които ми е приятно, с които споделям общи ценности. Някои от тях никога не съм виждала и не познавам лично, но в процеса на работа сме установили сходство, което сближава. Редактирането изисква комуникация на много нива и няма как това да се постигне с човек, който изповядва друг мироглед. Може би затова след завършване на университет не се насочих само към тази дейност, а предпочитам да го правя тогава, когато ми е приятно, когато изпитвам удоволствие от работата. Има трудни и по-трудни текстове, но не и такива, с които не искам да се занимавам. Такива не приемам. Опитвам се да спазвам някакво ниво на професионална хигиена и засега успявам. 

– Има ли автори, които Ви затрудняват и как се справяте с това начинание?

– Разбира се, че има. Авторът на това интервю е един от тях, но никога не съм се опитвала да се справям с този тип затруднения. Напротив, приемам ги като предизвикателство, от което мога да извлека още по-добър тест. 

–  Една от Вашите любови са библиотеките – как ги усещате днес, макар и за малко да сте отдалечили от тях?

– Те са все така нужни на обществото. И трябва да му служат – с цялата съкровищница, която имат привилегията да съхраняват. Пожелавам им да бъдат адаптивни, но най-вече устойчиви на промените, защото в това е тяхната сила. 

– Как приемате попрището на административен ръководител и учител в едно голямо училище?

– С отговорност пред бъдещето. Защото училището е ковачница на знание, но и стъпало за развитие на личности. Ако пренебрегваме училището и най-вече учениците, то това означава, че неглижираме собственото си бъдеще. 

Затова на учениците се стремя не просто да предавам знания, а да ги въвеждам в живота. Какво значение има дали ще научат и помнят какво е написал който и да е класик, ако това е само поредица от имена на герои и факти от сюжета, а не поука за живота утре. Опитвам се не просто да преподам един материал, а да осмисля урока с това за какво би им послужил. Да, прекрасно е ако могат да пишат есе, но едва ли и един процент от тях ще станат писатели. Нека се научат да се аргументират, да подреждат мислите си – това би им било полезно когато отидат на интервю за работа, когато основат собствена компания и разработят бизнес идея да убедят инвеститорите да инвестират в тях. Трябва да умеят да използват знанието, което са получили. Защото да прекараш 12 години, за да можеш да решаваш кръстословици, едва ли е най-смисленото нещо, с което да запълниш един немалък период от живота си.  

– Какво е 24 май за Вас – опитвате ли са да го преоткривате в различните години?

– В спомените ми 24 май има дъх на божури. Това бяха цветята, която едната от бабите ми носеше на този ден. Тя не живееше при нас, но идваше с два букета – за мен и за сестра ми. Лицето ѝ грееше. Самата тя бе завършила едва 4. клас, после дошли войните. Така и не могла да се доучи и това беше голямата ѝ мъка. Но беше научила сама и говореше свободно еврейски, турски… Говореше в рими и четеше до последния си ден. За нея училището беше светиня.

Разказвам това, защото в годината, когато завършихме, тя не дойде. Когато майка ми ѝ се обади, тя почти сърдито каза: „Няма за какво да идвам вече на този ден. Нямате ученици!“ – и затвори телефона. Сигурна съм, че е плакала. Защото се е прощавала с неизпълнената си мечта да учи.

Днес училището е безплатно, безплатни са и учебниците. Никой не спира децата да ходят на училище. Може би нещо трябва да ни бъде отнето, за да разберем колко е ценно.  

– Къде откривате смисъла в живеенето ни и какво трябва смислено да оставим на нашите следовници?

– В това да бъдем добри. И да си помагаме. Да не се скъпим и да предаваме своя опит и знание на тези, които идват след нас. Защото само със силата на знанието днес можем да градим бъдещото си утре. И да бъдем щастливи. 

Силва Василева е възпитаник на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ и Държавния библиотекарски институт в София (днес Университет по библиотекознание и информационни технологии). Притежава образователни степени по българска филология, медии и реклама и библиотекознание.

Дълги години работи в системата на библиотеките – първоначално в родния си град Ихтиман, а след това в Русенския университет „Ангел Кънчев“ и в Регионална библиотека „Любен Каравелов“ – Русе.

Днес е заместник-директор в Средно училище „Йордан Йовков“ – Русе и често посяга към редакторска работа на публицистични и художествени текстове. И това ѝ дава възможност да се „докосне“ до хора, за които думите са страст и изживяване, а словото  път към себепознание и предаване на знанието на другите.