Последни новини

Именитият тенор Емил Иванов разказва за влиянието на географската ширина върху височината на гласа, любимия си герой Отело, клакьорството в Италия и майсторските класове в ММФ „Варненско лято“; за първата си любов астрономията, докторската си дисертация и астрофотографските снимки, заради които построява своя обсерватория на връх Рожен; още за слънчевото затъмнение в Чили, изследването на Бягащите сенки, звездата, която открива и мечтите, които осмислят живота.

– „Тенорите са това, което бихме искали да бъдем, но не можем. Затова ги обичаме и обожаваме“, пише Марин Бончев в книгата си „Великите тенори на България“. Защо публиката обича тенора? Задавам този въпрос на тенора Емил Иванов, един от елитните певци, аплодирани в четирите най-престижни оперни театри в света и - за чест на Варненската опера, също неин солист за няколко години.

– Предполагам (засмива се), че публиката има пристрастие към високи тонове и изпитва болезнена необходимост да чува високи гласове, в очакване на това дали тенорът ще се справи с високите ноти или не. От позицията си на певец, но и на физик съм добре запознат с честотните характеристики на тенора и на всички гласове, но не смятам, че това има значение. По-важно е как е поставен гласът, колко добре пее и какво изразява най-вече.

– Верен ли е митът за географската предопределеност на гласа?

– Бих казал, че донякъде географската ширина играе роля. Географският пояс определя ръста на хората - колкото по на юг живеят, толкова са по-ниски, а по-ниският човек има по-висок глас. Високият глас се дължи на по-късите гласни гънки и това го характеризира като тип глас, що се отнася до височината. Но по отношение на традициите нещата стоят различно. Аз съм на мнение, че ние дължим българската школа на италианската. Нашите учители и учителите на нашите учители са се учили в Италия, за тяхно голямо щастие, а италианският език е езикът на пеенето. Ако вземем само италианския поздрав за добро утро - buon giorno, не звучи ли като песен.

– Спечелването на прочутия конкурс „Белведере“ във Виена предопределя стремителната ти международна кариера, в която триумфираш като Радамес, Ернани, Дон Алваро, Отело, Калаф и т. н. От тях кой остана любимият ти герой?

– Любимата ми роля е Отело, винаги съм го казвал. Отело ми харесва, защото е многопластова роля, в която трябва да покажеш не само глас, а и артистизъм, и емоционалност и цялата палитра от чувства. Технически погледнато, партията изобилства с високи ноти на пианисимо, каквито много рядко се срещат в други оперни творби. Пял съм Отело може би над 60 пъти в много големи театри по цял свят – в Италия, Япония… вече не помня всички. За съжаление не, по-скоро за щастие, човек има способността да забравя, така че много от спомените ми вече са избледнели, но не мога да забравя дебюта си като Отело на варненска сцена. Беше под диригентството на Христо Игнатов и с режисурата на Кузман Попов, а партньори ми бяха Татяна Николова - Дездемона, Иван Консулов – Яго и Иван Момиров - Касио. 

– Животът на върха и аплодисментите промениха ли те?

– Не, определено не. Ще разкажа по този повод един забавен епизод от началото на моята кариера. В Рим съм и ще пея в „Аида“. Бяха ме предупредили, че не бива да вземам със себе си повече от 10 000 лири джобни, което се равняваше на около 10 марки. Дойде при мен един господин, поздрави ме, че ще пея за пръв път Радамес и ми обясни, че за да имам успех трябва да му платя. Поиска ми огромна сума, каквато нямах, така че му отказах. Не се притеснявайте, вие си пейте, а ние ще си свършим нашата работа, ме успокои господинът. След моя Радамес чух такъв страхотен аплауз, какъвто не съм си представял, че може да има. Взрив от викове bravo. Изпитвах противоречиви чувства – от една страна се радвах, но от друга не ми беше приятно, защото знаех, че заслугата е на клакьорите. А може би не съвсем... Във всеки случай това не бяха аплодисментите, които евентуално можех да получа за моето изпълнение. По-късно научих, че клакьори ставали момчета, обикновено певци, които знаят как да заразят публиката с одобрението и аплодисментите си. Има го, разбира се, и обратният вариант, когато им се плаща, за да освиркат певеца. Така или иначе става дума за манипулация, на която публиката е склонна да се подчини. Клакьорството като явление съществуваше преди години в Италия, сега не знам дали все още е разпространено. Мисля, че българската публика успя да се опази от него.

– От години провеждаш майсторски класове в ММФ „Варненско лято“, какво ти носи работата с младите певци?

– Заниманията с младите хора ми дават много. Всъщност понякога губя търпение, но никога с учениците си. Знам колко им е трудно и не забравям, че и аз съм бил начинаещ певец. Фразировката по принцип е едно от най-важните неща в пеенето. Има певци с вродено чувство към фразата, докато аз не го притежавам. Коствало ми е доста труд, за да се науча, но когато човек знае какви усилия е положил, за да постигне нещо, той може и по-лесно да го предаде нататък. Сега това ми доставя изключително голямо удоволствие. Видя ли тези вперени в мен очи, които ме гледат с доверие, се чувствам възнаграден. Моите класове са изключително натоварващи, започваме в 10 часа и свършваме в 18 часа, без минута почивка. Искам да оползотворя максимално времето и да работя с всички, а накрая се чувствам изцеден, но и доволен. Може би надхвърлям възможностите си, като не само обяснявам, а и пея с курсистите. Чуя ли младия тенор, че не може да изпее си бемол или ла, веднага запявам и аз. И с радост установявам, че в повечето случаи тенорът, който до този момент не е могъл да възпроизведе дадения тон, го прави, заедно с мен. Майсторските класове ми действат като адреналин, който ме държи напрегнат в продължение на часове, но ми носи и огромно удовлетворение. Вярвам, че съм помогнал.

– Когато Бог обича някого, често го дарява с повече от една дарба, което обяснява защо след операта ти се посвещаваш със същата страст на астрономията. И аз много се радвам, че през 2012 г. успях да те убедя да експонираш първата си астрофотографска изложба във Варненската опера. 10 години по-късно, на 2 декември 2022 г., предстои второ издание под наслов „Виж звездите!“

– При мен астрономията не е само хоби, а първият ми професионален избор, който само временно замених с операта – другата ми любов. Трудно ми е да кажа астрономията или операта обичам повече, това са двете страсти в моя живот. Бях на около шест години, когато с родителите си дойдох за пръв път във Варна. И тогава за пръв път видях Млечния път, обясниха ми какво е и от този момент всъщност се влюбих в звездите. Започнах да събирам снимки и списания, да чертая звездни карти и въобще да се занимавам сериозно. Кандидатствах и ме приеха в Софийския университет, специалност Физика на Земята, атмосферата и Космоса. Но не завърших, след 4 семестъра трябваше да прекъсна, защото по онова време не позволяваха да следваш едновременно на две места и да получиш съответно две висши образования. А аз бях приет и в Държавната консерватория, така че се наложи да избирам между астрономията и оперното пеене. Избрах Консерваторията - може би съм направил верния избор, не знам (смее се). И ето как, след като преустанових активната си творческа дейност, преди няколко години се оказа, че бидейки магистър по оперно пеене, мога да защитя докторантура по астрономия. Законите очевидно се бяха променили и аз си казах защо пък не, така че сега правя докторантура, завърших семестриално и остава само да защитя докторската си дисертация по астрофизика. Доктор по оперно пеене няма да стана със сигурност, но доктор по астрономия най-после един ден ще бъда (смее се).

– Прекрасно! Със сигурност ще бъдеш единственият оперен певец в света - доктор по астрономия. Каква е темата на докторската дисертация?

 – „Откриване на емисионни кандидати в отворени звездни купове”. С моя научен ръководител доц. Динко Димитров търсим звезди в разсеяни звездни купове, които се намират недалеч от плоскостта на Млечния път. Правим снимки с различни филтри и установяваме разликата в някои от тях, което е свидетелство за емисия на тази звезда в определена област на спектъра. Правим допълнителни изследвания, включително спектрометрични и така се потвърждава или отхвърля звездата като потенциален кандидат.

– Звучи респектиращо и… далечно. И като казвам далечно, спомням си от обясненията ти около онази астрофотографска изложба, че заснемането на далечни космически обекти е изисквало дълга експонация и много време. Как те осени идеята да промениш неблагоприятната ситуация?

– Наистина, първоначално трябваше да излизаме с екипировка, която тежеше около 100 кг, да не разказвам как се носи и монтира всичко това. Снимахме цяла нощ, а на сутринта събирахме екипировката и се връщахме. Това беше доста трудоемка и изтощителна работа, затова с моя колега и много добър приятел, също докторант в Шуменския университет Велимир Попов, решихме да си построим дистанционно управляеми куполи. Дълго обмисляхме къде и как да ги разположим, логистиката също не беше много ясна. В крайна сметка, с подкрепата на доц. Никола Петров и проф. Таню Бонев от БАН, построихме два купола на територията на Обсерваторията Рожен. Те са наша собственост срещу договорката да се използват също за научни наблюдения на Астрономическата обсерватория и на БАН. Оттам ни предоставиха не само площадките, а и ток, интернет, всичко което е необходимо за работата на куполите, които можем да управляваме от всяка точка на земното кълбо.

– Освен че улеснява процеса на заснемане, тази лична обсерватория позволява и събирането на повече и по-богат снимков материал, предполагам…

– Така е. Правим снимки през нощта, регистрираме обекти, аз самият снимам различни звездни куполи. После прехвърляме натрупания снимков материал на нашите компютри, следва доста дълъг процес на обработка и разнородни изследвания, в зависимост от конкретната цел. За дисертацията използвам предимно снимки от моята лична обсерватория, но с филтри на моя научен ръководител и с разработен от него алгоритъм за програмата, с която си служим.

– В архива си можеш да се похвалиш и със снимки на последното слънчево затъмнение в Чили. Как се снимат Бягащите сенки?

– О, да, това беше незабравимо преживяване. Имах удоволствието да участвам с екип от астрономи в научна програма на БАН за заснемане на слънчевото затъмнение в Чили през юли 2019 г. След дълъг полет и доста драматичен offroad преход през пустинята стигнахме до обсерваторията, разположена на 2700 км височина в пустинята Атакама. Там проведохме много експерименти, свързани с осветеността по време на затъмнението, с измерването на температурата и специално с изменението на температурата при т.нар. Бягащи сенки. Бягащите сенки са феномен, който се получава малко преди и след пълната фаза на слънчевото затъмнение. Снимки направихме също така на слънчевата корона и на редица явления, свързани със слънчевите затъмнения. Обработката на данните доведе до интересни заключения.

Но не само за слънчевото затъмнение в Чили, а и по повод други наши изследвания имаме публикации в реномирани научни издания, цитират ни на научни конференции. Щастлив съм, че допринасяме с нашите снимки на космоса и нашите научни търсения за развитието на астрономията.

– Успя ли да откриеш нова звезда?

Да, през 1975 г. открих нова звезда, но не ми я признаха. Трябваше да регистрирам откритието и казах на баща ми да съобщи в обсерваторията, но той не ми повярвал и не се обадил. А се оказа, че два дни след мен японски астрономи открили същата звезда и веднага я регистрирали.

– Жалко, но сигурно там някъде те чакат още толкова неоткрити звезди…

– Това не е най-важното, още повече, че откриването на нови космически обекти става все по-трудно. Техниката има голям напредък, почти всичко вече е автоматизирано, много хора се занимават с търсенето на нови комети, астероиди и т.н.

– Казваш, че откриването на нова звезда не е най-важното. Кое тогава е най-важното за човек като теб, който, достигнал звездни висоти като оперен певец, сега изследва звездите като астроном. Всъщност ти си постигнал не една, а две свои мечти…

– Благодаря ти за хубавите думи. Действително, аз съм постигнал много от своите мечти, но знаеш ли, мисля че най-хубавото е, че не съм спрял да мечтая. Мечтите са главната движеща сила в човешкия живот, а стремежът за тяхното осъществяване трябва да го осмисля.

Интервю от книгата „Пристрастно. Операта на Варна“ от Виолета Тончева, изд. ФИЛ 2022.

Емил Иванов е роден в Рим, в семейството на дипломат. Увлича се по атомната физика, следва 2 години астрофизика в СУ „Св. Климент Охродски”, след което съдбата го отвежда в Музикалната академия при проф. Асен Селимски. Дебютира на сцената на Софийската опера в ролята на Дон Карлос от едноименната опера на Верди, следват Алфред (“Травиата”), Форесто (“Атила”) и др. След спечелването на прочутия конкурс „Белведере“ талантът и яркото му артистично присъствие не остават незабелязани от чуждестранните импресарии и скоро името на Емил Иванов трайно се вписва в афишите на големите европейски оперни театри.

Завладява оперните сцени в Италия, Швейцария, Австрия, Франция и други страни в Европа, където е един от водещите тенори във Вердиевия репертоар. Пее на сцените на Арена ди Верона, Терми ди Каракала, Мачерата, в продължение на десетина години е солист на Виенската Щатсопер. През есента на 1992 г. дебютира в Метрополитен опера като Каварадоси в „Тоска”, с Гена Димитрова в ролята на Тоска. В Миланската Ла Скала изпълнява Енцо Грималди от „Джоконда” на Понкиели, под диригентството на Роберто Абадо през 1997 г. Репертоарът на Емил Иванов включва централните тенорови партии от опери на Верди, Пучини, Леонкавало, Маскани, Дворжак и други композитори. Аплодират го като Отело, Радамес, Дон Карлос, Ернани от едноименните опери, Ричард в “Бал с маски”, Дон Алваро в “Силата на съдбата”, Херцогът в “Риголето”, Туриду в “Селска чест”, Полионе в “Норма”, Манрико в “Трубадур”, Принцът в “Русалка” (Дворжак), Калаф в “Турандот”, Канио в “Палячо”, Дон Хозе в “Кармен” и др. Партнира си с оперни знаменитости като Фиоренца Косото, Мирела Френи, Агнес Балтса, Мария Гулегина, Пиеро Капучили, Ренато Брузон, Матео Манугуера, Лео Нучи, Николай Гяуров, Руджеро Раймонди и др. Пял е под палката на диригенти като Клаудио Абадо, Нело Санти, Антон Гуаданьо, Фабио Луизи, Вацлав Нойман, Густав Кун, Владимир Федосеев и др.

В класацията на реномираното австрийско списание „Festspiele“ Емил Иванов е посочен сред седемте най-добри тенори в света.

Живее във Варна, гостува в редица постановки на Варненската опера, а след 2010 г. става и неин солист. След бляскавата си 20-годишна кариера на световната оперна сцена, наред с майсторските класове, които води в ММФ „Варненско лято“, Емил Иванов се посвещава на изследването на космоса и защитава докторантура по астрономия в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски”.

___________________

Снимки:

1 - Емил Иванов

2 - Колаж от оперни герои на Емил Иванов: Андре Шение в Миланската Ла Скала, Карло в Ковънт Гардън, Радамес в Сантяго, Самсон в Сент Етиен, Отело в Болоня. Личен архив на Емил Иванов

3 - Плакат за изложбата астрофотография "Виж звездите" на Емил Иванов