Понякога сме толкова безизразни и дори безобразно безлични в живота, който ни преследва по начин съвсем определен. Едни от нас го наричат съдба, други орисия, трети – просто поредица от събития. А той си е една съвсем подредена случайност, която е ярка, цветна и различна за всеки от нас относителност. Често пропускаме да бъдем съучастници в неговото препускане, а той ни напомня натрапчиво за присъствието си и ни кара да се замисляме понякога. Наранява ни, погалва ни или просто ни гледа очите на непораснало дете и това в една епична безкрайност се повтаря до полуда.
Думите ще прелитат като птиците на юг или ще остават да зимуват в нашето душевно отражение. Те ще ни разкриват мисли и чувства. Понякога ще ни натъжават, друг път ще ни радват, но пак и пак ще отлитат някъде. Ще остават само тези, които преживеем, които запалят пожари или угасят огнища. Те ще са нашата същностна житейска история, която няма да съберем в избелели фотографии, а в разнолики спомени. Някак така сме устроени да ги чувстваме да парят или да ни обливат в хладни предчувствия, да ни смразяват в смъртна усмивка или да ни карат да притихваме от радостна еуфоричност. Все ние ще бъдем и все в този вихър на търкалящите се като есенни листа спомени, попаднали по поизкаляните ни обувки.
Вървим, разсеяно блуждаем в нищото, проблясват мечти, просмукват се петна от застояла влага и мирис на непомръднал от дълго време въздух. Отваряме своя прозорец, потръпваме от нахлулия есенен хлад, което ни напомня, че студенината на зимните дни е наблизо. Тялото ни привиква бързо към придошлия хлад и вече погледът ни се взира безизразно в неприятната мъглива утрин.
Странно усещане за безметежност в съвсем небезгрижната ни утрин. Отново е начало. Началото и на този ден. Някак несъвършен, но предстоящ и с непредсказана действителност в съчетание с локви, които са образували своята лабиринтна редица от нощния дъжд. Отново поизкаляни обувки и приведен ритъм на походка в тази просмукана от мъгла и хладни пориви на късната есен утрин. Приведен ще е този ден, приведен по начин, който ни позволи и ни раздаде предчувствие за прозрение или мечти.
На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.
Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.
„На какво се учудвам, не зная…“, Добромир Тонев
Парадоксално несъществено е нашето присъствие в този ден или осезаемо различно – така и не успявам да го откроя. Изпадаме в невъзможност да го оценим, а нали и утре е ден и той отново идва и предстои. И утре ще бъде, може би отново и отново, но дали ние ще присъстваме и ще чакаме мъглата и локвите или пък отново ще изцапаме дрехите и изкаляме обувките.
Влагата от сутрешната мъгла още се усеща по косите ни, лицето е влажно, а ръцете – студени. Но денят е тук. Дава ни шанс и малка възможност да го прескочим, да прекосим напряко или да поседнем на близката пейка и да се смълчим. Ах, колко искам да прескачам тези празни пейки в този притихнал парк, посипан с многобройни и разноцветни осиротели листа, които никой не ще вземе за себе си. Отиват си потънали и захвърлени. Но нашият ден е тук и ни предстои.
Веднъж ли сме умирали от жажда,
докато сме се давели на плитко?
Животът ражда първите миражи
в мъглицата над детското корито.
Човекът има правото на полет,
дори когато тялото му крета.
Аз неведнъж съм хващал морска болест
от плуване в измислени морета.
И кръговете сини под очите ми
не са от нощни пирове със музи,
а белег от биноклите, с които
поддържам денем своите илюзии.
Усилията винаги си струват,
дори когато раждат нова жажда.
Колхида може би не съществува,
но тихо, да не чуе екипажа.
„Веднъж ли сме умирали от жажда…“, Добромир Тонев
Дали усилията са си стрували е незначителна реалност, която времето не може да открие и не успява дори да забележи. Пространството, уж ограничено, а не се поддава на определение в човешката ни мисловна реалност. Присъстват и времето, и пространството, но някак ограничени само за нас и неограничени в някаква си Вселена. Дали тя ни забелязва или открива, дали чува думите и мислите ни, какво остава от нашите съкровени желания и предсмъртните ни послания е май съвсем неясно. Казват – има нетленни неща, но аз не ги намирам винаги в моя ден, не ги откривам и в движението на хората. А може би отново трябва да ги търсим.
Търсим ли ги, успяваме ли да ги намерим или те си остават само някаква измислена реалност в тази ни история – едва ли ще научим точно сега. Ще продължаваме своето търсене по пътя си и ще откриваме и намираме неща, за които е по-вероятно, а може би и по-малко вероятно, да са имали смислено обяснение за нашето търсене. Дано не ги пропуснем в този мъглив ден или пък ще чакаме да просветне и отново да тръгнем. Може би не трябва да очакваме развиделяването и вдигането на просмукалата ни мъгла, а да направим усилие да продължим да вървим в този кратък отрязък от време и пространство.
Ако животът е един антракт,
безсмислен е актьорският ни опит.
Ти мъкнеш като охлюв своя страх,
затваряш се във себе си при допир.
А ехото във твоя празен дом
е дълго като расо на отшелник.
Ни с ключ от думи, ни с любовен взлом
проникнаха във твоя весел делник.
Ти, който можеш с лекота дори
да разбереш душата на дървото –
вземи парче дърво и сътвори
едно човече, да не си самотен.
Когато се завърнем пак в пръстта,
когато ще сме някак си умрели
и с театрални думи на уста
ни заизпращат смешни Пулчинели –
ще падне смях, ще се повдигне в миг
завесата и твоето човече
ще извести със тембър на трагик,
че ти си тук, макар да си далече.
Ще светят жълтеникаво в нощта
на злобата очите – като пещи.
И ще заемат своите места
и хора, и палячовци, и вещи.
„Ако животът е един антракт“, Добромир Тонев
Дори мислите се влачат в уморения ден и не искат да излязат в светлата привечер. След малко тъмнината отново ще залее оголените дървета, самотните лампи и пустите пейки в парка. Повдигната ми яка, скърцащите обувки, докосващи измръзналите и изгубили своя пъстър оттенък листа. Проглушаваща, скърцаща тишина… Дори липсва кучешки лай. Някаква поредна улична лампа примигва, поизоставила силата на своята светлина и небето се промъква между дървесните клони със своето мъчно тъмносиньо мълчание и мълви.
Прекосихме го и този ден, замина си от нас и остана само да събере спомена на днешните ни мисли.
Да имаш покрив, а да нямаш дом,
да имаш нежност, а да се страхуваш…
От мъка по семейното гнездо
дървото на рода ми боледува.
За себе си аз зная новини,
дошли при мен наопък – като раци.
Аз имам спомени за бъдни дни,
защото дните са като близнаци.
Въобразявам си дори, че знам
кога ще дойде мойта черна хрътка –
със мириса на восък и на чам
и с хладна станиолова прегръдка.
Ще имам покрив, ще си имам дом,
а нежността ми ще роди акация.
И тя ще е бодливото гнездо
на някоя щастлива птича нация.
„Да имаш покрив, а да нямаш дом…", Добромир Тонев
Какво остана? Дори не забелязах в мътната действителност онзи порив на очакване. И утре е отново ден и ще очакваме да бъдем в него, а той да бъде с нас.
Аз имам своето покъртително очакване, че пак ще има утре.
След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
ти вече си удобен за разпятие.
„Теза“, Добромир Тонев
