Слънчевата топлина толкова силно е притъпила всичките наши усещания и някак съвсем сами ни е оставила в горещото забавление. Дори озлобените погледи са подпухнали в непривична гримаса, обилно полята от отделената и стичаща се в очите пот. Потоците от хора са останали безизразни във втренчените си погледи и вманиачено са забавили своите движения, сякаш старателно изпълняват движенията в предварително планиран забавен каданс. Дори препирните на някои по-напористи смелчаци изглеждат непривично омекотени от повсеместно просналата се горещина.
Дори редиците от автомобили, които са обичайна гледка за този град по това време на годината, сякаш са се поразредили в очакване на вечерната морска прохлада.
Височината, в която се извисява мястото на нашия поглед, е измеримо с 34-тия етаж на една от многобройните стърчащи сгради, които някак неестествено присъстват сред останалото старинно множество на постройки. Телата ни са приютени в удобните тапицирани кресла и само воплите на дишащия климатик ни карат да се размърдваме от време на време. Студеното питие с много лайм възторжено се опитва да поуспокои нагорещената ни същност, но трудно успява да устои на хладното климатично присъствие, което ни кара да останем почти неподвижни, вглеждащи се в трудно различаващите се силуети на иначе огромните сгради. Присъствие, достигащо до нас като съпровод на нечие музикално терзание.
Маранята, подобно на късните есенни мъгли, все по-силно обгръща, сякаш в прегръдка, сградите.
Започваме да търсим упорито своите мисли, запътили се нанякъде в този вечерен час. Не успяваме да открием тяхната безименна пътека и се оставяме на създалата се произволна безсъщностност. Денят е оставил горчивите оттенъци на своята напрегната делничност и на произлезлите безсмислени стълкновения, съпроводени с празни изречения и думи.
Дори усещането за нараненост временно смълчано се е спотаило, омаломощено от горещината, която не престава да ни залива и да се съпротивлява на изобилието на духащата хладина от добре поставената за тази цел система.
Поставени сме в неизбежната сложност да възприемем простотата на случващото се и да разберем нелогичността в действията на хора, които вероятно са попаднали в тяхната си измислена реалност и не присъстват с човешко си измерение на своята тленна плът.
Напрежението от липсващата определена яснота в действията или бездействията на някого за нещо ни е накарало да бъдем безмълвно спокойни, с неприсъщо втренчени през огромните, покриващи цялата външна стена прозорци очи, които така и не откриват нищо в образувалата се привечерна бездна на беззвучния, но все още движещ се в някакъв ритъм град.
Невъзможността дори да се ориентираме в отсъствието на мисли и липсата на каквито и да било очаквания, ни поставя в тишината на нашата същност. Тя днес не се бори с никого, не съперничи на никого, не отстоява нищо и дори се е покатерила във височината на своята недостижимост и е притиснала главата си с все още влажните длани в ръцете си.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
И никой не отива по света,
и никой от света не се завръща.
Убива ме такава пустота.
Една и съща вечно топла къща.
Единственото нещо на света,
което в стихове не се превръща.
„Убива ме такава пустота …“, Христо Фотев
Изскърцването на автоматичната врата ни кара да се отместим и погледнем към нея за осмелилия се да наруши тишината на пустотата, в която сме се озовали, макар и неканени. Принудителното разместване на въздуха в помещението ни подсеща, че трябва да се надигнем и ограничим присъствието на недотам приличната поза, която сме заели.
Днешният ден е успял да опустоши всичките ни мисли и ни оставя безпризорно безсмислени да изстрадаме нощното будуване в очакване на новото утро. И нека то да ни обгрижи с нови опустошавания или да породи нови въжделения.
*
Христо Фотев е роден на 25 март 1934 г. в Истанбул. През 1940 г. семейството му се премества в Бургас, в коджакафалийската махала – махалата на бежанците. Началното си образование получава в училище „Д-р Петър Берон“ в Бургас, а след това постъпва във фабрично-заводско училище в Сливен, което завършва през 1951 г. Кандидатства в Художествената академия, но не успява да издържи изпитите. Прекарва осем месеца като моряк на риболовен кораб, а по-късно отбива военната си служба.
От 1957 г. е художник в стенописното ателие на дом „Украса“ в Ямбол. Две години по-късно прекъсва работата си в „Украса“ и става редактор на многотиражката на мина „Черно море“.
Първата си стихосбирка – „Баладично пътуване“, издава през 1961 г. Още дебютната му книга получава признание и на следващата година вече е член на Съюза на българските писатели. Година след публикуването на „Баладично пътуване“ става драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“. От 1964 г. повече от четвърт век Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на българските писатели.
След близо десетгодишно мълчание през 1978 г. поетът издава „Обещание за поезия“. През 1981 г. издава две стихосбирки: „Литургия за делфините“ и „Спомен за един жив“. Три години по-късно събира своите избрани стихове в „Словесен пейзаж“. През 1989 г. излиза сборникът му с поеми „Венецианска нощ“.
От 1990 г. е главен редактор на бургаския алманах „Море“. На тази длъжност е до края на 1992 г. През 1994 г. Фотев става повторно драматург на бургаския театър „Адриана Будевска“.
Умира на 27 юли 2002 г.
