Последни новини

◊ ПОКАНА

Представяне на "Вик в тишината. Поезията на Борис Христов" от Едвин Сугарев / Издателство "Рива

За книгата ще говорят Силвия Чолева и Владимир Левчев

Кога: 26 октомври от 18.30 часа

Къде: Национална библиотека

Заповядайте!

Поезията на Борис Христов е сложна и многопластова, тя не подлежи на праволинейни и еднопланови прочити, съпротивлява се на всякакви опити да бъде вместена в исторически парадигми, съдържа в себе си противоречия, които биха взривили всеки опит за извличане на универсални послания от нейната словесна и образна магма, оспорва навика да бъде съпоставяна и йерархизирана в контекста на литературната история. Бих казал, че нищо в тази поезия не е случайно, като при цялата си метафорична развихреност тя е изчистена от странични орнаменти и стилизации, както и от всякакви словесни хватки, подчинени на мисълта как да се угоди на читателя.

Нещо повече дори – писана с пределната възможна искреност, тя е изцяло загърбила всякакви писателски стратегии – и всеки, който наистина умее да чете, ще разбере, че мисълта за това как ще бъде четена и разбирана е последното, което интересува  нейния автор. Това, което го интересува, е драмата, сблъсъка на „свръхземните въпроси“, както ги наричаше Яворов, пределните възможности да се надмогне противоречието между материята и духа, между човешката тленност и вечността, с която е одарèн универсумът, екзистенциалните травми на битието, драматичните разриви между аза и другите. И най-вече, отвъд всичко друго: тя е свързана с въпроса каква е човешката задача, какъв е смисълът от нашето съществуване, какви са нашите граници и нашите възможности, как можем да живеем с „този скитник – сърцето“ – и с болката, която наричаме битие.

Всъщност за тази болка пишеше и продължава да пише той – почти извървял пътя между словото и мълчанието. Не за изцелението и успокоението, а именно за болката, която трае, докато траем ние. Болката като знак, достойнство и доказателство за съществуване. Преди време Йосип Ости – поетът, преживял обсадата на Сараево, беше написал едно убийствено точно кратко стихотворение: „Имаш ли рана в сърцето, поете?/ Славей в раната?“ Два стиха от „Честен кръст“ на Борис Христов звучат в синхрон: „Поетът е една отворена, подвижна рана/ поезията е страдание и вик сред океана.“

Да, той има рана в сърцето си – и това личи в почти всеки стих, написан от ръката му. Затова поезията му е вик – вик в тишината, вик сред океана, вик на онзи, който не е напускал високия стълб на самотата. Славеят на словото, който пее в раната, е тъкмо това, което най-често и най-безпощадно бива подлагано на съмнение, защото в контекста на неговото мислене медиумът на словото не е и не може да бъде безгрешен. Най-малкото защото назоваването е и наивен опит за присвояване на видимия свят, а срещу него стои един дълбинен коректив – този на мълчанието. В мисленето на Борис Христов това е от огромно значение – ако пътят на човека е път от раждането към смъртта, то пътят на словесния е път от словото към мълчанието.

Едвин Сугарев