Последни новини

Разтварям книгата на Роман Кисьов в ден, в който умират двама артисти. Единият, художник, съсипан от смъртта на сина си от Ковид преди две години. Той искаше да напусне този свят. Другият, професор, изследовател, лечител – ден, след като съобщи, че най-новата му книга е влязла за печат – отлетя внезапно. Той имаше планове, надали съзнанието му е допускало, че часът му е ударил. Има ли епитафии в дигиталното ни съвремие, се питам, съкрушена...

Епитафията си има място – надгробен камък. Земята е прекроена, издълбана, перфорирана от безброй гробове. Гробът не е най-приятното място. Човекът, живият човек, е обречен на незнание, на страх, на халюцинации, на страдания, на болка. Как да се извиси над всичко това, което е материално и замърсено? Как да се откъсне от омагьосания кръг на Mardi Gras – Богоявление – Разпятие – Възкресение – Раждане – Смърт? Единственото спасение е словото. Словото като математическа комбинация от думи, която също е несъвършена, вечно надбягваща се с неуловимата сянка на смисъла.

В Матера има Църква на чистилището (Chiesa del purgatorio) – място, където целенасочено се помага на душите на починалите да се освободят от греховете си, за да достигнат до нозете Господни и да го погледнат в очите.

„Изкуството дава крила и те отнася далече, далече...“ – казва Чехов.

Словото на Роман Кисьов в най-новата му поетична книга „Епитафии“ е подредено в компанията на снимки на надгробия. Това в никакъв случай не цели буквално възприемане и потиснато настроение на реципиента. Простотата и сложният спектър на черното е само мигновеното клише, от което безсмъртната душа излита и на прощаване оставя последното, което живите могат да разпознаят – няколко думи. Затова тези последни думи придобиват особена стойност в кратката въздишка на епитафията. Да, те не могат да бъдат проза. Те са поезия. Съвременните технологии допускат, че през човешкия мозък преминават около 70 000 мисли ежедневно. Цифрата за броя дни човешки живот нараства до чудовищни размери. Епитафията на фона на тази статистика е истинско финално спасение. Именно това усещане зарежда поетичните блицове на Роман Кисьов. Стабилно овладял необичайния жанр, поетът създава поредица от ярки монолози. Нещо повече – тези гласове се чуват както поотделно, така и в своеобразен „хор“, тъй като са обединени от момента на напускане на видимия свят. Епитафията не е автобиография, тя е импромптю, появява се и си отива, живият отделя време да гадае след нея. А от черният земен кръст се издига цветно перце, заедно с утешителното: „Светлината винаги поглъща мрака.“

Преработил рационално, емоционално, мистично, научно и безспорно талантливо редица аспекти за смъртта и наследството, Роман Кисьов като че ли дава на готически мъченици ренесансово мажорно слово, което проблясва толкова дълго, колкото трябва. То е леко, ненатрапчиво, а този, който го изговаря, е почти идентичен с този, който го чува.

Епитафия на художника

Аз цял живот рисувах
пейзажи, хора и предмети...

Сега 

рисувам от натура Господ.

Поредната книга на Роман Кисьов, която оставя следа в съвременната поезия, написана на български език. Реализирана е от Издателство „Ерго“ в поредицата „Нова българска лира“,  с финансовата подкрепа на Министерство на културата.   

Фотокредит: Теа Нишков