С участието на студенти и преподаватели от Нов български университет
18.12.2009 г., 18.00 часа НБУ - Аула
◊ ПОВЕЧЕ ЗА ЯНИС РИЦОС
Тази година се навършват 100 от рождението на гръцкия поет Янис Рицос (1909-1990).
Рицос е смятан за един от най-продуктивните майстори на изящната словесност. Неговото творчество включва огромен брой поетични книги, театрални произведения, проза и пътеписи, a признанието на таланта му намира отражение в многобройните награди, с които е удостоен: Първа Държавна награда за поезия (Гърция, 1956 г.), Ленинска награда за мир (СССР, 1977), Димитровска награда (България, 1975) и др. Предлаган е многократно за лауреат на Нобеловата награда за литература.
Поезията на Янис Рицос (Yannis Ritsos), събрана в дванайсет обемни тома, е своеобразна хроника на човешката драма, осветена от визионерството на един свръхчувствителен към промените на историята творчески гений. Макар и предан на революционната левица, той извежда идеологическия заряд на ангажираното изкуство до измеренията на общочовешкото, което е винаги дълбоко лично – белязано от горчивината и тежките изпитания на житейския път. Борбата с туберкулозата, болката от трагедиите в семейството и тежестта на суровите заточения, изживени на фона на големите трусове в света на гърцизма през 20 в. - Малоазиатската катастрофа от 1922 г., фашистката окупация (1941-1944), Гражданската война (1946-1949), диктатурата на черните полковници (1967-1974) - не сломяват духа на поета, но го превръщат в единствен източник на свобода и вяра в силата на поетическата изразителност.
Мощното въображение на Рицос и лекотата, с която използва механизмите на асоциативната памет, за да се докосне до залежите на историята (лична и обща), сближават езика му с похватите на сюрреализма, характерни за така нареченото „поколение на трийсетте”, „опитващо се да определи “гръцкостта” посредством материала на миналото и да използва древна Гърция повече като източник на митологични архетипове” (Здравка Михайлова).
Янис Рицос (Yannis Ritsos) е сред най-обичаните гръцки поети. Прекрасните стихове, изтръгнати от скръбта на майката по изгубеното дете в “Епитафий” (1936), олюляването от яснотата на равносметката на един пропилян живот в поемата “Лунната соната” (1956), драматизмът от сблъсъка на безнадеждността и надеждата в епичната композиция “Това е Гърция” (“Ромиосини”, 1954), въздействието на мита в сценичните монолози от „Четвъртото измерение” (1972), както и силата на хуманния заряд в късната му поезия, отреждат на твореца достойно място в Антологията на новата гръцка поезия.