Животът наистина е прекрасен
През далечната 2003 година бях научен редактор на книгата на Мартин Гилбърт „Холокост. История на евреите през Втората световна война“ – задача, която ми постави Мира Майер, дъщерята на автора на „1943. Дневник на един мобилизиран евреин“ – Сабетай Майер. След приключването на текста имах нужда да бъда хоспитализирана, защото човек не може да понесе научното представяне на човешкото злодейство. Няма нито думи, нито наука за това. Но интересът към художествената литература и към киното, свързано с холокост, е голям. След научния „Холокост“ обаче преминавам покрай заглавия за татуировчика на Аушвиц, люляковите момичета и момчета с раирани пижами - с пълен ужас, и никога не мога да си помисля, че на основата на това бих могла да изживея какъвто и да е съвременен катарзис. От „Списъкът на Шиндлер“ си спомням само безпомощното ридание, че всяко злато би могло да се превърне в спасен човешки живот, от „Ключът на Сара“ не искам да си спомням нищо – нищо от сухия ужас, който остава в душата на едно дете като прах от смъртта – докато порасне, остарее и напусне този свят, за да се пренесе и да остане в нас след книгата.
Съпротивата ми и към новата книга „1943. Дневник на един мобилизиран евреин“ беше голяма – но я прочетох, защото имах честта да съм виждала г-н Майер в един университетски коридор и още да помня мекия му поглед, излъчващ светлина, която няма как да идва от друго, освен от способността да познаваш живописността на живота. И не сгреших.
Ако сте гледали и носите в себе си сцените от филма „Животът е прекрасен“ на Роберто Бенини, то книгата на Сабетай Майер – носи този стил, обаче с реалната история, която вероятно не е история само на автора, и може да се изведе като черта от характера, или силата, не зная как да го нарека – на евреите. Един нюанс от живота, който е като „Хава нагила“ – нюанс, който не е измислен, а е категоричен, отсичащ болката, омразата, страха, издевателството, злото – защото, казва този стил, който е част от характера на цял един народ - „има радост“, „животът е прекрасен“, и защото трябва да се научим да живеем в дълбоко вътрешно разнообразие, което е недостижимо и неунищожимо.
Не зная дали Сабетай Майер е знаел и е предусещал, че един ден неговите тетрадки със записки от мобилизационните лагери ще се превърнат в книга – но удоволствието от текста е такова, че ти се иска да го опишеш физически – плач, но не само плач от болка, а плач, който на моменти – като в морзова азбука преодолява цялата тъмнина, за да изскочи от задушаващата болка и страх – с пълно вдишване и вик на радост. Защото знае какво е животът. Хлип – радост, хлип – радост – и победата е за радостта. Нещо като това, което казва неговата дъщеря и моя приятелка Мира Майер в предговора, нещо като – да строиш пътища и да пишеш дневници.
Мира Майер е автор на много книги, свързани с еврейската култура и с Холокост и издадени в Нов български университет, където дълги години тя преподава – „Райхът и Холокост“, „Еврейските символи“, „Българската общественост за расизма и антисемитизма“.
В предговора на дневника Мира Майер пише, че четири от тетрадките на нейния баща са прибрани от Държавна сигурност и изчезват през 1961 г. Не се знае какво се е случило с тях, но предполагам какво са причинили на тези, които са ги чели – спазъм, гърч от това, че вътрешните викове на радост са неподвластни на основната линия на злото. Нека това да е било наказанието им – нека да са конфискували тази сила, която както казахме, е силата не само на Сабетай Майер, а на всички хора, които намират сили да се издърпат сами от който и да е геноцид и от всяко зло.
Когато идва съобщението за мобилизирането авторът си казва „мен ми се струваше, защото беше за първи път, че отивах на курорт“, „нима не ми омръзна да стоя в кафенето“ и дори „отпразнува деня на заминаването“. Сред този оптимизъм и светлина, които заглушават сирените на трагедията, изведнъж се замисляш за биографичната линия в дневника, и въобще за тази линия на писмата и писането на ръка като друга линия, в която хубавото на живота се пренася, за да може да оцелее. Книгата не е само реставрация на историята на трудовите лагери и мобилизации, не е и само литература – тя е като говорене, което слушаш, защото в нейната биографична линия се носи и твоята собствена притча, притчата за човешкото – нещо, което авторът постига чрез начина, по който представя своя къс реалност.
На 9 април, петък – можем да си го представим – 3 часа сутринта, страшен студ, влак – знаем какви влакове – а Сабетай Майер пише „Ако не беше шинелът, аз от първия ден щях да настина“. И след това прави една малка красива интерпретация на филма „Дъщерята на мелничаря“ – защото насреща си имаме друг вид интелигентност, хора, които могат да нарекат шума от чукането на камъни „акорд“, да го чуят като „акорд“ - класа, която други идеологии, след 1943 г. – изкореняват докрай.
Няма да разказвам книгата подробно, защото е нова – и защото за всеки ще бъде радост да я чуе лично от автора. Аз я прочетох, само защото си спомних мекия му син поглед от преди години, в който, тази книга вече е била.
Тежките, черни изречения в книгата също не липсват – но те са като марш, като стихия – трамваят, който е претъпкан с мобилизирани и който спира на площад, който вече е „почернял от народ“.
„Най-интересното е, че винаги, когато ще има наказание…“ – казва той в края на книгата „…ще има и някое събитие от такова голямо естество, което ще ни накара да забравим изцяло унижението.“
