На 25 април 2013 г. се навършват 9 години от неочаквания край на поета, журналиста, учителя, общественика и големия човек Атанас Стоев.
През последния период от живота си той напусна Варна и отиде да учителства в Бесарабия. Той прие работата си като мисия, а българите в Бесарабия го приеха като свой и го обикнаха така, както го обичахме и ние. На 17-ти март следващата година ще отбележим 70 години от рождението на Атанас Стоев.
За неговия страдащ, но оптимистичен дух, за неукротимия му човешки устрем към красотата и доброто можем да си спомним чрез многобройните му творби.
Споделяме с вас два от неговите „мотиви“.
МОТИВ С КРАЙБРЕЖЕН АВТОПОРТРЕТ
На моите приятели от Варна, които винаги са преборвали мъката си, изправени на брега на морето, с поглед впит в хоризонта…
Родина синя на душата, стоя на стръмния ти бряг – един избягал и разкаян, нито приятел, нито враг. И все така: между небето, между морето и пръстта… И като в пролом в мен се сбира на ветровете бодростта. Замятат мрежи дъждовете. Под мен прибоите кънтят. В пръстта е корена ми вкопчен. Над бездна клоните висят. Море край мен, море в съня ми, море по жилите тече, Ще кажеш – дънерът след време в морето сам ще се свлече. Но аз стоя си непокорен, от светлина разединен: не стигнал слънцето над мене, не рухнал в бездната под мен.
1974 г.
МОТИВ С ПРОЛЕТНА ВЪЗДИШКА
Всяка пролет с цъфтящите вишни нещо тъжно у мене въздиша, нещо страда, скърби и простенва – нещо мое, до смърт наранено; нещо страда, скърби и въздиша всяка пролет с цъфтящите вишни.
А небето, от слънце родено, се усмихва през клони зелени, ала нещо у мене въздиша и с цвета на цъфтящите вишни в тъй прозрачния въздух се рони: нито плач, нито скръб, нито стон е – нещо свято по святост въздиша всяка пролет с цъфтящите вишни!