Когато една река спре да тече, тя е обречена да се превърне в блато. Движението е оня неспирен ритъм, който акумулира енергията на живота. Въпреки подчертания интерес на Александър Христов към темата за смъртта, неговата дебютна поетична книга "Крайпътна обител" е пълна с живот. Стиховете са обособени в два раздела "Път" и "Обител". По думите на редактора проф. Д. Михайлов, това е било необходимо, за да се даде възможност на читателя да направи пауза, да си поеме дъх, защото тази книга трябва да се чете на части.
С риск да вляза в индиректен спор с това твърдение, тук ще отбележа моите впечатления от поезията на Александър Христов.
Да, това не е книга за бърза консумация. Не може да бъде "гаврътвана по едно, на крак". Същественото в тази поезия е това, че в нея НЯМА паузи. Ритъмът, който следват стиховете - и своя вътрешен, индивидуален; и общия - е особен тип мисловно дишане и рядко се среща при съвременни автори. Аз го наричам за себе си - екзистенциален ритъм и не пропускам да му се насладя, когато го открия в едно или друго произведение.
Отличителното при този вид поетическо писане е, че следва вътрешните модулации на емоцията. Преминава през менталните нива на съзнателния процес и когато бъде моделирана в крайната си форма на стихотворение - се установява, че движението е плавно, без мисловни "ръбове", чисто в естетическо отношение и художествено спокойно. В подобен ритъм, за разлика от музиката например, няма паузи. Няма точки или "бели петна". Той наподобява движението на река, която никога няма да се превърне в тиня. Да спре устрема си, да пресъхне.
...докато те търся през мрежата от думи, в които заплиташ вниманието ми, сякаш е звяр - и няма ритъм, няма ред и край, нито рими в сенките... "Април (1990-2017)"
Или тук: ...виждам, че някой пак те е нарисувал в кръг - върху прозореца на спрения вагон... "Писмо до В."
Спирането на вагона е метафоричен образ, който подчертава процеса на движение. То е имплицитно закодирано в неговото съществуване, в което е вплетено и усещането за вятър: ...да чакаш като грешник и да не виждаш - че е вятър, пак вятър и все вятър "Имена"
Нима вятърът може да бъде "спрян"? Затворен или заставен да направи пауза? Неговата стихия се движи по скалата от най-лекото потрепване на тревите до чудовищните ветрове по полюсите, стигащи до 330 км/с.
Полетът е друг смислообразуващ акцент на движението."Крилата" отключват поетичната визия, въпреки своята нефункционалност. Но ги има, те са тук.
...криле, които ще забрави да свали от гърба си - но и с тях не би могла да полети. "Роля на ролите"
Не отказът от полет е основният щрих, задаващ семантичното поле; нито липсата на възможност за развитие, напредък, елементарно действие. Усещането за тях е главното. Дори и нереализирани, неосъществими, невъзможни - те съществуват като порив. Като непреходна жажда. А не е ли това смисълът на съществуването въобще?
В контраста между покой и устрем се ражда стремежът към свобода.
"Воят" отново носи внушение за неспирно действие. При това - вече дори не само като визуална картина, но и като"акустично оцветена" сетивност.
...удрям се като вой в решетките от редове. "Свобода"
Мотивът за движението на лексикално равнище се отразява в глаголни жалони като "удрям се", "се топят", "търсеше", "свали", "полети", "заплиташ", нарисувал", виждам", "влизам", "изричам", "се върнем", "се кръщавам" и пр., и пр.
Екзистенциалният ритъм в поезията на Александър Христов никога не прекъсва. Понякога темпото се забавя или забързва, но не спира. Защото това е ритъмът на самия живот. В "Крайпътна обител" няма паузи. И слава Богу. Движението не може и не бива да бъде блокирано. Ако човек се опита да направи пауза в процеса на дишане (за повече от три минути, примерно) - леталният изход е сигурен.
А поезията на Александър Христов е поезия, която диша.
Продължавай да дишаш, поете! Дишай!
____________
Александър Христов, "Крайпътна обител", поезия, изд. ДАР-РХ, 2017