Последни новини

Поредната българска трагедия стана поредният повод за изписване на цяло езеро от мастило (тонер). Това е нормално, защото всички се вълнуват, недоумяват, негодуват, роптаят, ругаят, проклетисват. Защото такива сме ние, българите – боли ни, но все не знаем кой ни бие, затова попържаме наляво и надясно: държавата, дето нехае; чиновниците й, които тънат в безхаберие; корупцията, която не ходи по гората, а има и две страни; печалбарството, което също не ходи по гората; човешката (или българската – не е май все едно) наивност (или криворазбран тарикатлък, който често води до сакатлък); липсата на добри закони или лошото им прилагане, заобикаляне, субективно тълкуване, открито и безнаказано пренебрегване…

Всичко това е вярно. А и колко неща още могат да се изброят!

На всичко отгоре един черноризец рече, че Бог ни наказва. Може би защото Той не наказва, когото мрази? А – от друга страна – нали беше българин? Или ни подкрепя само за да участваме на някое световно първенство?

Каквито и обяснения да се дадат, едно е безспорно: трагедията не беше случайна. Както не са случайни жертвите от войната на пътя. Както не са случайни всички трагични и нерядко трагикомични събития, които съпътстват мирния ни преход, дал всъщност много повече жертви, отколкото една навременна малка локална война. И не само защото е казано, че злото не идва само.

Доброто също не идва само, но за него се изисква повече работа. А ние още не сме готови да работим така. Ние – разглезени или покварени от комунизма – още кръшкаме, още „бягаме от час” и го считаме за геройство; още подиграваме зубрачите и работливите (че са натегачи или работари) и онези, които спазват правилата (те са тъпанари); още тънем в безхаберие; още се мислим за царе („А бе ти знайш ли ма кой съм язе?!”; още се бием в гърдите и викаме: „Булгар, булгар!”; още гледаме да не се минем и да минем метър, да намерим нещо по-евтинко, нещо без бандерол, нещо като нищо на света… И още много неща могат да се изброят в този смисъл - и все верни…

Но това, че ще стигнем до верния нерадостен извод, че сме си виновни ние самите, не ни топли.

И понеже ножът е опрял о кокала, и защото нещата изглеждат оплетени като свински черва и вече никой (дори Бог) не би успял да проследи докрай веригата от случайности, които стават причини за следствия, ставащи на свой ред причини за други следствия, сега е моментът да се стигне докрай и виновниците да не бъдат прикрити или оправдани (или наказани най-много за престъпна небрежност или неумишлено деяние), а да бъдат осъдени до живот поради липса на смъртно наказание.

И тогава може би тупикът ще се отпуши. Тогава вече ще станем по-непримирими и ще искаме нещата винаги да стигат до край, а не да бъдат „всяко чудо за три дни”.

Тогава и Господ бог може да ни помогне, въпреки че е българин.