Последни новини

Наскоро, ровейки се из руския печат в Интернет, попаднах на текст, който ме шокира: „511 руски интелектуалци подкрепят Путин!“. Прочетох листата с подписалите се за него и останах изумен. Една голяма част от най- прочутите, познати и у нас, имена на писатели, артисти, музиканти, художници, кинорежисьори стоеше под тази, наистина, позорна подписка.

За диригента със световна кариера Валери Гергиев знаех вече, защото се писа доста и у нас, че е изгонен от цяла Европа и Щатите заради това, че  подкрепя активно  Путин, окупацията на Крим и войната. И диктаторът от Кремъл реши да го награди. Да го направи генерален директор с неограничена власт на оперните театри на Москва и Петербург, както през царско време е имало Имперска дирекция на театрите. А настоящия директор на Болшой ще бъде уволнен, защото не се подписал за него! Примадоната с шеметна кариера на Запад, Ана Нетребко също се подписа, но когато разбра, че светът я порица, се отрече от подписа си, за да може да продължи гастролите си от Скалата през Париж и Лондон до Метрополитън. В отговор Путин забрани достъпа ѝ до Болшой и всички родни сцени!

Останах изненадан обаче от твърдата подкрепа на диктатора от страната на познатия и ценен и у нас виолист и диригент Юрий Башмет с неговите Московски солисти. Той заяви, че светът, особено Западът, можел само да завижда на Русия, че имала такъв велик вожд, тоест, президент. „Да, на Запад ни завиждат за нашето пространство, за нашия велик президент, за нашето качество, затова, че сме млада и безкрайно устремена нация", каза той за „Аргументи и факти“. И благодарността на Путин не закъсня, Башмет получи за 1 май, Народен орден на труда! Малко смешно звучи за един диригент, като орден за стругар- стахановец. Същата се оказа и позицията на неговия колега Владимир Спиваков, прочутия цигулар и диригент сега на Националния оркестър на Русия.

Не знам доколко „млада“ и дееспособна е сега руската нация, но повече от три века води завоевателни войни, при това „устремено“! Та и войната от 1877-78 година се оказа не за друго, а за Проливите и излаз към топлите морета, една отколешна руска мечта, след 8 неуспешни руско-турски войни преди това, в които Матушка Русия не е знаела, че на Балканите има нейни поробени братя славяни – българи, от които е получила църквата и азбуката. А когато разбра, реши, че трябва да станем Задунайская губерния! А след 1944 г. и неофициално „съюзна република“, та ни доведе до това положение, след като преди това бяхме определени от света като най-бързо развиващата се страна или „Швейцария на Балканите“…

Листата на елитните руски интелектуалци-путинисти е наистина „впечатляваща“. Ще изброя само част от най-известните и у нас руски творци: актьорите Алексей Баталов, Михаил Боярски, Людмила Чурсина, Николай Бурляев, Василий Лановой, Фьодор Бондарчук. Сред тях е и режисьорът Никита Михалков. Да не забравяме, все пак, че е син на съветския поет Сергей Михалков, автор на текста на химна на СССР. Творец, рядко надарен, и актьор, и режисьор и сценарист, но винаги близо до властта.

Наистина, можем само да ги съжаляваме. Вместо да поведат руснаците срещу Кремъл, те чакат благоволението на своя полудял фюрер. Интересно е, че по времето на Хитлер в Германия също е имало някои творци-колаборационисти. Такъв е бил, например, прочутият диригент Вилхелм Фуртвенглер, един от най-значимите музиканти на ХХ век,  но мнозина немски интелектуалци са били против властта и немалко от тях са емигрирали или потънали в мълчание. Докато в Русия, както виждаме сега, не е така. Там Путин държи цялата власт, дори и културата, като лично назначава, уволнява или награждава директори на големи театри, оркестри, музеи, галерии, киностудии. Това е видно и от листата, където има и доста такива. За тези двайсет години този човек се разболя от безмерната си жажда за власт над тази огромна държава. И тя, за съжаление, вече не е онази, която очаквахме да стане след 1991 година, демократична, модерна, а се превърна в заплаха за света и разпали тази, всъщност, Трета световна война!

Спомних си тук за тази крилата фраза: „винаги близо до властта“. Това беше максимата и на повечето от нашите творци след 1944 година. Една част се бяха примирили с диктатурата и благоразумно мълчаха, след като помнеха Народния съд и репресиите от времето на Сталин и Червенков, помнеха трагичната съдба на жертвите на т.н. „Народен съд“ Райко Алексиев, Борис Йоцов, Змей Горянин, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова (били са осъдени 107 български интелектуалци!), докато други станаха лакеи на властта, певци на режима. По Живково време политиката към културните дейци се промени. Властта започна да ги купува. Най- типичният пример беше Левчев. Същият, който смело възрази на правешкия каскет с думите: „Скъпи другарю Живков, аз ви обичам и вие не можете да ми възразите да ви обичам!“ И за разлика от другите соц. страни като Полша, Румъния, Чехословакия, ние, с няколко скромни изключения, почти нямахме сериозни противници и критици на режима, прочути дисиденти, емигранти като Вацлав Хавел или Александър Солженицин. Нашите творци, особено писателите, и то верните на режима, просто бяха купени, с членство, съпроводено с ред привилегии в Съюза на писателите, с награди, звания, луксозни курорти, задгранични командировки, издаване на техни книги в чужбина с наши пари, дори със синекурни длъжности, с високи хонорари за бездарни книги в големи тиражи, които дори не се продаваха, но се претопяваха, за да се преиздадат и хоноруват отново! Те са вече забравени. Кой чете днес Ст. Ц. Даскалов, Камен Калчев или Младен Исаев? Слава Богу, че това време мина и сега се видя кой какъв е. За съжаление в „братска“ Русия не е така. Колкото и невероятно да ни звучи, там все още шестват старите порядки от сталиново време. И ако не си твърдо с властта, значи си против нея. А всеки истински интелектуалец, казваше великия Албер Камю, трябва да е винаги против или поне коректив на властта, каквато и да е тя. Добре е, че у нас нещата се промениха и стара европейска България отново се завръща към корените си. И добре е, че гласът на нашата интелигенция вече по-силно се чува…