Отново за "Чичовци" – истинските

Успявам да отида на второто от само двете досега представления в Пловдивската опера на „Чичовци“ на Лазар Николов (с диригент Павел Балев, музикален ръководител Драгомир Йосифов, режисьор Елена Стоянова, сценография и костюми – Кристиян Леков), като си мисля, че ще я гледам за втори път – вече бях видяла преди време другата ѝ постановка в Софийската опера. Но не – това беше съвсем „друга опера“ и реално, Първото ми чуване на тази изстрадала, невидяна от автора си творба (отхвърлена от Съюза на композиторите преди четири десетилетия, понеже „не притежава необходимите качества на оперно либрето“). Далеч съм от мисълта за традиционна рецензия – такива вече бяха прекрасно написани от Екатерина Дочева и Юлиан Куюмджиев след премиерата, а и за сериозен задълбочен анализ е нужно много повече от само един видян спектакъл. Но не мога да не изразя спонтанните си впечатления и емоционална реакция просто като част от публиката тази вечер – с надеждата, че тази публика ще се множи в бъдеще, също и в различни други зали.

Преди всичко, слушах Музиката на Лазар Николов, протичаща нацяло, в единен поток, с вътрешни градации, динамични взривове и внезапни затишия, но излята без прекъсване, от началните „камбанни“ удари до замиращия многозначен финал. Този камбанен звън, утаен в съзнанието ни като своеобразна звукова емблема на националното, сякаш веднага придърпва назад във времето, въвежда във възрожденската атмосфера, така удивително автентично съградена с целия арсенал на авангардния музикален език на композитора. Музика вълнуваща, интригуваща с отсенките на тембри, ритми, звукови напластявания. И внушението за автентичност далеч не идва само от прокрадващите се алюзии за възрожденска песенност или отделните квази-фолклорни акценти, а преди всичко от така органичното изпълване с музика на Вазовото слово. Всеки тон, всяка реплика израстват от духа и ритъма на гениалния текст и познатите герои оживяват със свои ярки индивидуални музикални характеристики, с всичките си полярни преживявания и действия, с колебливите движения между пориви и отстъпи, високи идеали и дребнави разпри. В пространния диапазон на нюанси между комичното и драматичното пародийните щрихи понякога сякаш прерастваха в брехтовска гротескност, а цялостното метафорично внушение ми напомни може би и имагинерната реалност на радичковите притчи.

Възхищавах се на великолепните изпълнители, които в сложната сплав на специфично артистично поведение и явно нелека вокална тъкан бяха уникални като образи, точни, убедителни с постигнатия тип пеене без традиционното оперно вокализиране, един прекрасен ансамбъл от солисти, само Главни герои. Възхищавах се на прецизно изработените най-малки детайли в изпълнението на отделните персонажи, хоровите епизоди и оркестъра и постигнатия цялостен синхрон, резултат на дългата отдадена предварителна работа на Драгомир Йосифов (с великолепен текст в книжката за спектакъла) и реализиран с дълбокото вникване и диригентско майсторство на Павел Балев.

Възхищавах се и на режисьорското решение и сценография, чиито концепции са инспирирани от точно почувствания дух, от самата субстанция на словото и музиката, без нищо преднамерено ефектно. Отсъствието на реални действия, за които се приказва като случки или намерения, е определило застиналото непроменливо сценично пространство с несменяем декор (скелето на нещо недостроено), който обаче постепенно се допълва, динамизира, в съответствие с вътрешните „събития“, движения, колебания на героите, течащи с енергичен пулс. Редица условни многозначителни детайли (припряният поспънат вървеж на героите, взаимното им избутване един след друг на пейката, безсмисленото препредаване в кръг на кофи с пясък, изсипвани обратно, географската карта, разстлана като килим – и още много други, които заслужават отделен семантичен анализ), но без буквални бутафорни атрибути, всичко остава в думи и звуци, свободно за активното въображение на зрителя. (И тук едно усещане, прекалено субективно, което изплува в съзнанието ми като спомен – приглушената сценична светлина, подобна на хола в дома на Лазар Николов, пастелно сивкавата гама на костюмите – в стила на неговото облекло, затруднените му кратки крачки в последните години… Едва ли това е познато на всички създатели на постановката, но може би – внушено от музиката му?)

Вероятно предстоят още много анализи и коментарии на тази опера – явление в днешния ни духовен живот, тълкувания на особеното съчетание в нея на възвишено и битово, реално и абстрактно, статика и динамика, възрожденско и съвременно или безвременно… Но постановката на „Чичовци“, със смелите усилия на Пловдивската опера и нейния директор Нина Найденова, е едно високопрофесионално постижение на талантливи, посветени единомислещи творци, което трябва да достигне до най-широка аудитория на театралните сцени из страната, да бъде съхранено и във видеопродукция – като поклон към двамата гениални автори в паметните им годишнини и като достоен документ на съвременното ни изкуство.