Последни новини

◊ НАГРАДИ И ОТЛИЧИЯ

Уважаеми поети и читатели,

Журито, в състав от трима поети: Драган Ристич (Сърбия), Габриела Цанева и Димитър Анакиев, след продължителна селекция представя резултатите и дава следните награди и отличия в Първия национален конкурс за танка поезия "Черешовите води на българската танка", организиран от Поетична група Българско съвременно хайку и танка (БГХТ) и издателство gabriell-e-lit: 

• РАЗДЕЛ ТАНКА:

РАДКА МИНДОВА, 28 т.

четири години 
без стопанката...

потъват все по-дълбоко 
в земята
луковиците на лалетата        

ВЕРОНИКА ИВАНОВА, 20 т.

вишнево клонче
изсъхва откъснато
така дълго те няма
как тогава ще знаеш
дали съм още красива        

ДИАНА ФЪРТУНОВА, 16 т.

Скърца каруца
с дрезгав и прегракнал глас.
Колелетата
плачат за Сали Яшар*
и гонят вятъра.        

*Ковачът, главният герой от разказа на Йордан Йовков, най-добрият колар.

МАРГАРИТ ЖЕКОВ, 16 т.

Под климатика
край сградата – кутия.
Гълъби кацат,
щом капките прелеят,
там на ръба и пият.        

ЦВЕТАНА КАЧЕРИЛСКА, 14 т.

В жарките нозе
на маковия залез
забрави август
роклята си пясъчна
между облак и небе.           

НАДЕЖДА ТОШКОВА, 13 т.

Бог е свидетел
как трудно се изкоренява
и един навик.
Особено когато
носи нечие име.     

• РАЗДЕЛ ТАНКА ПРОЗА

МАРИЯ ДИМИТРОВА с
ЛЮБОВНА МАГИЯ, танка проза, 30 т.

Алено утро.
Жълтофенерна вечер.
Нощ тъмнопера.
На снежния, стар стобор –
черен петел. Треперя…

Нощта прилича на празен лист от спирална тетрадка. Откъсва се бавно, неохотно и сипе хартиен сняг. Така се отделям от устните ти, когато ме целуваш. Всяка нощ.

Стъклата на очилата ти са запрашени – не те е грижа за света отвъд. Не ме дразнят, въпреки че съм чистофайница – при всяка целувка ги сваляш, сякаш отдръпваш стъклена завеса.
Виждам зеленото на очите ти. Прозрачна бутилка, в която разчитам тънкия пергамент на посланията си. Твоите? Стъклото на прозореца е зацапано с лунна светлина. Не ти е нужна, за да ме видиш.

Спяща съм още. Животът ми е сън, а сънят е илюзия. Откъсвам се от него като от лепкава пита мед. Изплувам в стаята, в която те няма.
Нощна лампа, книги на бюрото и тъмните очертания на Джомолунгмата на гардероба. Все още всичко е плоско и нереално, с едно доминиращо чувство – страх. Все още спя. Неподвижна съм.

Ставам с усилие. Нощна лампа, книги, Джомолунгма… Все още съм спяща. И неподвижна.

Докато сънувам, се досещам, че спя и сънувам. Това е важно, за да успееш да се събудиш. Битката ми с илюзията завършва винаги с осъзнаване, че всичко е само един сън. Поредният. Би трябвало да съм се научила да ги различавам!

Накрая все пак се изтръгвам от лепкавия омагьосан кръг. В душата ми нахлува вихрушка от усещания – страх, радост, жажда, преситеност, студ, нежност, леност…

Живот, в който не живея, но все пак – истински. Със спомена за теб.
В някои езици мечта и сън се описват с една дума.

Сърцето ми е полярен омагьосан кръг, който не иска да бъде разбит на незначителни късчета хартиен сняг.
Изтръгвам се неохотно от капана на устните ти.
Щрак!

Стъпки отлитат.
Маска в снега, черни пера.
Как те обичах,
нежни лисугере мой,
с пееща птича душа!

АЛЕКСАНДЪР АЛЕКС. ДЪБНИШКИ с
ЧЕРЕШОВИ ГРАДИНИ, танка проза, 22 т.

В детските години всяка пролет пътувахме с майка ми при баба и дядо в  Севлиево. В полите на Балкана, в ниското се появяваше долина, пълна с черешови градини.

Черешите цъфтяха и всичко под нас бе потънало в белота, сякаш облаци бяха слезли долу. В края на май узрелите череши щяха  да  превърнат за малко бялата градина в тъмночервена, почти черна. За кратко долината щеше да се изпълни със сладко ухание на зрял плод. Тогава обаче тя бе чисто бяла и ако влезех в нея,  щях да потъна в малък рай, озвучаван от пчели.

Между дърветата се мяркаха балкански къщички  с кошери край тях.
„Догодина хората ще бъдат изселени и долината ще стане язовир“ – каза дядо ми.

Запомних тези думи, без да разбирам какво се е криело зад тях. Осъзнаването дойде на следващата година; пак бе април, пак пътувахме за Севлиево и аз очаквах да видя белите градини. Долината се показа потънала в мътни локви, които се сливаха в сива вода, заливаща всичко. Нямаше градини, а стърчаха дънери на изсечени череши. И водата не бе жива. Нямаше слънце в нея, не плуваха облаци.

Така започна язовирът.  Постепенно той се напълни с вода и бяха заселени студени очи, които обитаваха дълбините,  където преди жужаха пчели по белите цветове.

В зрелите си години си представях останалите на дъното дървета − почернели,  изгнили. Виждах студените очи, вперени в тях. Те сякаш се бояха да не би да стане невъзможното − дървото, помнещо и дру-ги времена, да оживее, да цъфне и даде плод.
Усещах дълбината,  зинала пред нас и в бълбукането на тинестата вода долавях думите: „Всяко дърво, донесло плод, да се отсече и хвърли в огъня!”

череши с роса
слънце в частици небе
попива пръстта
давят се − ето чезнат
капки от топъл нектар

СТАНИСЛАВА ГАНЧЕВА с
НЕМЪЛЧАЛИВА ВОДА, танка проза, 20 т.

Кирпич къщичка
с варосани стени,
кахъри има
Дрехите все пролетни,
а костите чупливи

Няма я вече древната къщичка, отсреща на брега. А некролога на мама пътува по реката между листенцата черешов цвят.

Белоснежният гълъб с любимата й котка самотни я чакат. Дървеното мостче пенливите води отнасят и отнасят....

Изминават години и години, котката свикна с мен, но вятърът, който довя черешов и вишнев цвят на терасата, писана го подушва и започва да мяучи дълго и протяжно. А гълъбът си намери гълъбица и отлитна надалеч

Странен прашец 
лети съживително
с розов заряд
Взирам лъчиста равнина
с оазиси надежда

ЛЮДМИЛА ДАНОВА с
НА ТРЪГВАНЕ, танка проза, 17 т.

Тръгва си лятото, къдрокосо и босо, с житени плитки, с торбичка с шевици през рамо, пълна с ябълки златни и песен на птички, с билки уханни. Тръгва си лятото, а от торбичката пада на пътя му кълбо пъстро и нишката се разплита... търкулва се надолу по хълма, но една шипка го спира. Отива си лятото... С поглед обгръща земята ни пъстра. И ведра усмивка на лицето се пръска, а после с глас на звънчета отеква далече твърдо изречено – аз пак ще се върна! Гората подема го – пак ще се вър-не... Полето приглася – то пак ще се върне... И ручеят бистър звъни и не спира – ще се върне пак, пак ще се върне....

Лятото скъси
нишката на дните ни
и подгони я,
златната ябълка на
живота към вечността

ПЕТЪР НЕШЕВ с
РАЗДЯЛА, танка проза – 16 т.

Раздялата остро боли. Любовта си тръгна с теб и броди самотна по пътища тъжни.

Тя търси топлотата в нов дом, нежността на други две ръце и ново горещо сърце.

Оставам разлюбен и сам. Времето ще разпръсне в косите ми шепа сняг.
Тъмнината на нощта ще роди самотата.

Тръгваш си, нали?
Жестоката истина
е в очите ти.
С теб си тръгва любовта
с болка, тъжна и сама.

Сняг е може би
разлюбен дъжд, превърнат
в снежинки бели,
за пристан долетели
в косите снежнобели.

Нощта покрива
чрез тъмен лак стъклата,
скрива кой е сам.
Самотен в тъмнината,
жадувам светлината.

• РАЗДЕЛ РЕНСАКУ

СИЛВИЯ ВЕСЕЛИНОВА с
В ДЪЖДОВНА ЛОКВА, ренсаку, 27 т.

*
В дъждовна локва
между есенни листа –
отражение.
Очите ми се взират
отново към младостта.

*
Дъждовна капка,
вае кръгове в локва –
размит силует.
Избледняват спомени
пазени в мислите ми.

*
С есенен вятър
плуват листа в локвата.
Светлини и сенки
пътуват в спомените –
сменят се радост и тъга.

ВЕСЕЛИНА БАШОВА
ОЧИЧКИ ШАРЯТ, ренсаку, 26 т.

*
очички шарят
върху палачинките
в кухнята на баба
малиновите  бръчици
дали ме усмихват

*
кълбо прежда 
в  котешки нокти
под терасата
на една кука ме 
плетат  светулки

*
оскубан плевел
при  слънчогледите
в цветна градина
липсват ли ми 
захвърлени  залези

МАЯ КИСЬОВА
БЕБЕТО, ренсаку, 18 т.

(на внучката ми)

*
времената 
в прелюдията
пресяват времето
спокойният сън
на бебето

*
глосолалия
люлката знае толкова
много песнички,
но запява само с детенце
в скута си

*
наводнение
сухи листа покриват
калния двор
кучето се връща отнякъде
с плачеща кукла

МАРИЯ ДИМИТРОВА
МЪЛЧАТ СИ, ренсаку, 18 т.

*
Мълчат си, златни,
рибите на дъното
на язовира
до църква потопена.
Не те ли чуват – ням си…

*
Камбана бие.
Сърцето ми тревожно
отмерва време.
Дин-дон, дин-дон! Дин-дон-дон!
Мост между път и дом.

*
Нощният паваж
провлачва тежки стъпки.
Звънар съм с бял бастун.
Великден. Все в кръг вървя –
стрелка на сляп часовник.

ПЕТЪР НЕШЕВ
ЛУННА ЖЪТВА, ренсаку, 13 т.

*
Сърп лунен по здрач
пожъна лъчите на
гаснещо слънце.
Хоризонтът заспива
в люлка от лунни лъчи.

*
Рисуват лъчи
сред мастилени сенки
замъци лунни.
Гали вятър приспивно
гори, скали и води.

*
Потрепват звезди,
закопчани в небесни
странни илици.
И пълнят очите ни
с любов, с надежди, с мечти!

• ОТЛИЧИЯ ЗА ЦЯЛОСТНО ПРЕДСТАВЯНЕ

За участие в трите раздела на конкурса и показано художествено майсторство в жанра и поезията, журито присъжда отличия за цялостно представяне на Веселина Башова, Людмила Данова, Мария Димитрова, Мая Кисьова, Петър Нешев и Станислава Ганчева. 

Пожелаваме успех на всички автори с наградени и отличени творби!

Пожелаваме успех на всички автори, участвали в конкурса!

Жури в състав: 
Драган Ристич
Димитър Анакиев
Габриела Цанева