На 1 ноември 2023 г. в столичния клуб „Ялта“ бяха връчени ежегодните награди на Издателство „Библиотека България“ от последното издание на Националния конкурс за литература „Вие пишете, ние четем", 2022, с тема „Любовта не е метафора“.
В конкурса взеха участие общо 228 поети от цялата страна. „Това доказва, че Литературата не е изгубила позициите си, влиянието си и очарованието си за четящи и пишещи в съвременното общество“, споделиха основателите на издателство „Библиотека България“ – Ива Спиридонова и Симеон Аспарухов при откриването на тържествената церемония. Те представиха кратък преглед на изданията и победителите в историята на конкурса и изразиха радостта си, че продължават да работят по книги на лауреатите и до момента.
Наградените участници бяха обявени на фона на изящните изпълнения на специалния гост на вечерта VAGABONDCELLO. Водещи на събитието бяха актьорите Виттория Николова и Боян Младенов.
На трето място уважаемото жури, с председател Камелия Кондова и членове – Димитър Гачев и Ива Спиридонова, удостои Павлина Йосева от Шумен, на второ място – Светлана Николова от Харманли, на първо – Иво Беров от София. Издателството финансира поетичната книга на победителя, която излезе в деня на награждаването и носи името „Сирените на небесната полиция“. Изданието влиза в разпространителската мрежа от 02.11.2023 г.
Авторите представиха по едно свое стихотворение пред публиката.
Павлина Йосева – Шарена тъга (или Криво хоро)
„А ние плачехме с вътрешните си сълзи…“
из интервю на Татяна Лолова
Мързеливото слънце протяга лъчите си коси,
а на двора се стеле една тишина-мараня.
Аз катеря дървото наивно, накриво, на босо –
най-отгоре да зърна безкрайната част на деня.
Два кълвача семейно нападат дървото,
споделена жестокост е: чукат и кършат кора.
Къси сенки се щурат по обед наоколо –
сеят дълги надежди и шарена детска тъга.
Ей я! Баба със синята рокля извира,
откъм входната – вечно скимтяща – врата,
кокошарника стига, на пръсти се вдига
да докопа веригата или телта.
И отваря набърже, с два тлъсти замаха
хваща пъстра кокошка. Напъжда петел,
който с острия клюн гледа тъпо и чака
от ръката на баба зърно́. И „разстрел“.
Тази толкова крехка, ранима светица,
настървено надига сатъра. И… хоп!
Тяло, пух, перушина и „жива“ главица
заподскачаха кърваво, криво хоро!
Гъсти, вътрешни съ́лзи очите раздират
и пропадам до дънера – с грохот зелен.
Утешено крещя и проклинам с молитва
тази синя прегръдка – от кръв и сатен.
Светлана Николова – Нямата
С ръждясал език и много прашна история
тя седеше до другите блудници в кръглата стая.
Беше последен етаж и никакви стълби нагоре –
просто земен кръг, пълен целия с тайни.
Кой доведе бездумната странница – никой не знаеше.
Дойде с малко сол и стара чаша за вино,
седна кротко на стола до жените покаяни
и по стъклата на блудната стая се стекоха капки невинност.
Грешните плахо разтваряха пазви и вадеха раните –
да си починат телата им от съдбата озъбена
и проклинаха всички житейски резки по своите длани –
всички свои мъже, които в утрото вечно се губеха.
Нямата ставаше и прегръщаше лицата изстрадали,
целуваше очите им, в които се криеха малки момичета,
а те я гледаха с обич и вярваха, че никога не е падала
на живота под суровите, грешни копита.
Докато един ден тя – с натежал корем, хляб и вино – дойде
и блудните ѝ сковаха в мислите си тежко разпятие:
„Надеждата – викнаха, – че ти си светица, защо ни отне?“
А в стаята бе влязла жена с непорочно зачатие.
Иво Беров – Късокоса песен
(на Здравка)
Обичам онези три бели косъма в твойта коса,
които толкова те ядосват.
Денят е бил топъл, нощта студена, паднала е роса,
и както някога босите ти крака я докосват.
Аз пък измервам разстоянието между някога и сега –
то е четири педи и осем лакти.
Четири педи неосъзнато щастие, осем лакти осъзната тъга
и не знам защо се оказа толкова кратко,
но се оказа, че е точно толкова,
оказа се, че е точно така.
А времето си минава, минава,
времето си върви.
И косата ти все по-хубава става,
защото си ти.
Ако ми позвъниш и не ти отговоря,
то значи, че съм умрял.
И дните са разредени като отпорените греди на стобора,
но дори тази песен, но и тази песен дори
вече съм ти я пял.
И не мога да моля, не мога да моля,
но бих,
както не можех и да прощавам, и да прощавам не можех,
но ти простих.
Аз ти прощавам, прощавам, прости ми и ти,
дори само защото обичам
тези три бели косъма
в твоите коси.
"Нямам представа как съм живяла без шантавата поезия на Иво Беров!", спонтанно реагира председателят на журито Камелия Кондова.
"Винаги сме смятали, че е важно да се дава възможност думите да достигат до хората и за това помагат конкурси като този, в който се редуват поезия и проза. Победителят беше избран единодушно.", отбеляза Ива Спиридонова.
"Аз съм чужд на литературната общност. Ако са хубави, стиховете рано или късно ще бъдат открити, прочетени и оценени. Няма защо да се бърза. Спечелването на тази награда си обяснявам, че конкурсът беше анонимен и организаторите не знаеха, че стихотворенията съм написал аз.", коментира журналистът Иво Беров и допълни с чувство за хумор: „Не знам за другите, но досега живях без особена полза за себе си.“
