"Проф. д.н. Венелин Терзиев" - новини с този етикет

Той е един от известните севлиевци, които ще оставят следа след себе си с научните си постижения, с просветителската мисия, на която е посветил живота си. Той е от професорите, които искат да запалят огъня на знанието в студентите, на които преподава. Той е проф. д-р Венелин Терзиев, който оцени по достойнство будителската мисия на в. „Росица“ през бурните години на възходи и падения на вестника.

Преди време той получи голямата награда на Министерството на културата „Златен век“, а преди това беше удостоен със званието „Учен на годината" в Социални науки на International Achievements Research Center, Chicago, USA.

– Проф. Терзиев, Вие сте млад човек, но признат учен и доказателство за това са не само научните Ви звания, но и високите награди, които получихте. Защо са ценни те за Вас – питам, защото у нас такива отличия се дават на хора, които вече са извървели голяма част от житейския си път?

– Наградите винаги имат определен смисъл и затова са награди. Дават оценка, крила, мотивират или по-скоро обръщат внимание на обществото към това, което прави отделният индивид. В последните години сме станали чувствителни към даването на оценки и характеристики. Очевидно вече от доста дълго време обществото ни боледува. И навярно затова търси своя смисъл, своето място и своите нови водачи.

В този ред на мисли аз приемам най-престижната награда в сферата на културата и просвещението като оценка за скромния ми принос в това обществено развитие.

Странно или почти необяснимо е, че ние, българите, оценяваме способностите и постиженията на даден човек в края на неговия житейски път или след неговата смърт. Смятам, че оценката или положителните неща трябва да се показват навреме, тогава, когато са актуални, когато самото общество има нужда от тях. И да, те няма как и защо да бъдат приемани еднозначно, но нали и пътят към тяхното утвърждаване е точно това. По определен начин обществото иска да покаже и да удостовери конкретно отношение за определени събития и личности.

Наградата за себе си приемам като отговор за моите личностни усилия и на колегите ми да утвърждаваме знание като такова, което е потребно за всички нас. Във времена, когато технологиите са напреднали достатъчно много, когато откритията в науката не се случват всеки ден, отстояването на определени идеи, мисли и налагането на определени поведенчески модели е непосилна задача само за един индивид. Това се случва понякога трудно или изобщо не се случва.

Наградата, каквато и да било тя, е израз на внимание, уважение и дори признание за тези усилия и за приемането им от обществото. Ако трябва да бъда искрен – това внимание ме радва, нарежда ме до имената на изявени и велики българи, които имат огромен принос за развитие и популяризиране на българската култура и просвещение.

– Разкажете за пътя от Севлиево до „Златен век“.

– Пътят, който се надявам да продължа, е интересен, различен и в никакъв случай лесен. Може би всичко започва от семейството, което създава нагласи и желания у един малък човек да прави определени неща и да се развива. Естествено в началото винаги има притеснението, дори комплекса, че си от малък град. Това може би в една определена степен те прави по-амбициозен и дори напорист да вървиш напред. Определено учителите са тези, които формират и насочват. Днес се отнасям към тях с благодарност и с респект.

Завършил съм основното си образование във Второ основно училище „Стефан Пешев“, а след това сегашната професионална гимназия „Марин Попов“. Няма как да не спомена имената на Тотка Хаджийска и Пламен Пейков, които са оставили отражение в моето съзнание. Училището по онова време не само ограмотяваше и образоваше, но и възпитаваше. То беше нашето семейство. Сега е по-различно.

– Да, всички казваме, че е „по-различно“. По-различното, според Вас към по-добро ли води или…?

– Пионерската организация създаваше усещането за ориентация, цели и формиране на идеали. Дали те са били добри или лоши, е въпрос на преценка, но едва ли е било излишно формирането на добро поведение, добро възпитание и позитивно отношение.

Може би на по-късен етап от историческото ни развитие ще оценяваме по-трезво и по-различно периода на това така наречено социалистическо развитие. Отстоянието на времето ни кара да гледаме с по-различен поглед върху случващото се. Сега то ни се вижда твърде порочно и несправедливо. И вероятно има известна истина в това, но безспорно е вярно, че Партията толерираше най-добрите и създаваше определени условия за тяхното развитие.

Изкривяванията са съществували във всяка власт, та нима те не съществуват и не се виждат и в сегашното ни съществуване. Понякога те са явни, понякога в известна степен прикрити, но са факт и ги има. Едва ли демократичната система дава отговор на всички наши очаквания.

Твърде рано напуснах Севлиево и може би се откъснах от него. Висше образование завърших в Университет „Проф. д-р Асен Златаров“ в Бургас, последваха много надграждания и специализации в различни български и чужди университети. Името на моя университетски ментор проф. д-р Маруся Любчева не мога да пропусна, която и днес по един много фин и различен начин ми дава съвети, напътства ме и ми дава криле.

Тя е един изключителен пример за подражание в тези трудни времена – устойчива на всякакви партийни и политически бури преминава от малкия град в Северозападна България до престижните управленски места в Бургас, българския парламент и европарламента. Силата и зарядът, които носи, увличат околните. Запазих частица от нейната суровост, искреност и прямота, и не на последно място многократното повтаряне, че знанието трябва да бъде споделено и че ние не сме самодостатъчни. Опит, близост и приятелство, което съществува вече тридесет години.

Пътят ме отвежда в едно малко градче – Ветово, което е в Русенска област. Там бях ръководител на местната служба за заетост в продължение на пет години, след което станах директор на Регионалната служба за заетост, която отговаря за Североизточна България и не след дълго вече ръководех Националната агенция по заетостта.

Неоценим опит, който успя да формира трудови навици, работа с много хора, приемане на етнически различното население в страната ни, приятелства, първите удари, вземането на важни решения, които определят съдбата на много хора. Всичко това са натрупвания, които човек успява да оцени отново на по-късен етап. Зависимост от хора и събития, които така или иначе се случват и променят твоя житейски път.

– И всичко това става в едно време на дълбоки промени на ценности, на критерии… Как ги преодоляхте, за да продължите напред и нагоре?

– Достигнал най-високите управленски нива в твърде млада възраст си доста по-чувствителен към ставащото и преодоляването на стъпалата е изпълнено с много рани и болки. Времето успява да притъпи тези болки, но те не се заличават. След смяната на правителството по онова време загубваш професионалната позиция, която заемаш. Това за кратко те изкарва от равновесното положение, като разклаща устоите, които си градил, но пък ти дава възможност да приемеш понякога и случайните възможности.

Вече по-късно тези промени приемаш като необходимост и част от житейския път. Те не са особено приятни, но пък са полезни и винаги са свързани с един елемент на оценка и вглеждане в себе си. Днес, от отстоянието на годините, по-спокойно и донякъде по-мъдро поглеждам на тези предизвикателни промени в житейските поприща.

– Те ли Ви насочиха към научна кариера?

– Научната си кариера започнах сравнително късно, но пък ценното беше, че вече бях събрал в своята сметка един доста дълъг професионален опит, натрупване на знание и много умения да оценявам и поглеждам на събитията и процесите по доста аналитичен и комплексен начин.

Да, защита на 4 докторски дисертации в различни професионални направления е нещо, което трудно се възприема от академичната общност, пък и въобще и от външната среда. То поражда известна доза съмнения, злоба и завист. И те не ме подминаха. Трудно и мъчно се изживяват тези неща, но след внимателен прочит на написаното разбираш, че този тип хора дори не са се постарали да прочетат и намерят смисъл от стореното.

Просто в един определен етап ставаш непреодолима зависимост, с която околните общности трябва – искат или не – да се съобразяват. Това пък ти дава възможност по-ясно и точно да представяш своите проучвания, идеи или съждения. И може би в това е смисълът да правиш наука. Наука, която да е полезна някому и да дава положителен тласък.