Хаос чрез хаос не се управлява

Хаотичността в мислите, чувствата и живота постепенно се превръща в особено състояние, в което безпорядъкът, объркаността и липсата на посока престават да бъдат изключение и започват да изглеждат като част от действителността, с която сме принудени да съжителстваме. Още по-неприятното е усещането за неспособност това състояние да бъде преодоляно, защото продължителното пребиваване в него създава своеобразна привичност към хаотичността и дори опит тя да бъде възприемана като някаква нормалност.

Хаосът днес престава да бъде само понятие, с което обясняваме случващото се около нас, и започва да се свързва с начина, по който вземаме решения, подреждаме обществените отношения и се опитваме да управляваме собствената си държава.

Обществото ни отдавна се блъска в безпосочност, която неизбежно се отразява върху всяко предходно и следващо решение, а намирайки някаква вероятна посока, ние твърде лесно се убеждаваме в нейната правилност и започваме да я преследваме, докато не установим, че постигнатото отново не ни е донесло очакваното добро, а поредните препятствия и разочарования. Най-неприятното в тази повтаряемост е нейната предвидимост, защото очакванията, мислите и надеждите се възпроизвеждат със забележителна настойчивост, докато реалността продължава да остава почти непроменена.

Тази наша действителност твърде често се оказва странно неприемлива, макар да я определяме като демократична и правова, а в продължителното търсене на правилната посока успяхме така да се овъртолим.

Отново слагаме държавата на масата, за да се опитваме за пореден път да я подредим и оправим, но след толкова много опити тя продължава да остава почти същата, а откровеността към собствената ни действителност изисква да признаем, че работата е зле и няма как да бъде поправена толкова лесно, колкото понякога ни се иска да повярваме.

Държавата ни твърде често се намира в състояние на поредно спасение и поредно оправяне, като социалните напрежения идват и си отиват, а срещу тях отново се предлагат политики, чиято резултатност се оказва временна и съмнителна. Затова все по-необходимо става обществената ни памет да не бъде толкова оскъдна, да помни случилото се и поне малко да се учи от него, вместо всяко следващо начало да бъде представяно така, сякаш предишното никога не е съществувало.

Повтаряемостта постепенно се превръща в особен белег на нашето обществено развитие – отново сме на път да оправяме, отново сме убедени, че сме намерили правилната посока, и отново започваме почти отначало, докато краят на това продължително оправяне непрекъснато се отдалечава и рискува пак да се окаже нищо.

В подобна среда хаотичността вече не може да бъде разглеждана като случайност, защото повторението на едни и същи обществени реакции постепенно я превръща в устойчиво състояние.

Българите сякаш непрекъснато очакваме да ни се случи доброто, но много по-рядко поглеждаме кому и как сме поверили тези очаквания, доколко те са реалистични и дали хората, върху които сме ги прехвърлили, разполагат с необходимите способности да ги осъществят. Когато очакванията са прекомерни, а възможностите за тяхното реализиране са ограничени, разочарованието не е случайност, а закономерен резултат.

Подготвеността е необходима предпоставка за добрия резултат и когато тя отсъства още в базисните изисквания, трудно може да бъде надградена с желание, самоувереност или убеденост в собствените способности. Особено опасно става, когато липсата на конкретна експертиза се съчетава с убеждението, че способностите са напълно достатъчни за трудната задача да се управлява държавата.

Управлението не може да се свежда до игра на късмета, защото подобен подход не представлява стратегия, политика или технология за управление, а времето няма да спре и да чака някой тепърва да се научи как да управлява. Доброто управление предполага управленци, които могат да поемат риска на решенията в условията на ограничени ресурси и сложна обществена среда, а когато ограничените управленски възможности се съчетаят със зависимости, посоката лесно се превръща в криволичещ път без достатъчно предупредителни знаци. Неподготвеността трудно може да бъде лекувана с още неподготвеност, както и липсата на посока не може да бъде преодоляна чрез непрекъсната смяна на посоките.

Решенията изискват грамотност, която не е единствено образователна, а едновременно морална, гражданска и човешка, защото всяко решение показва способността да разбираме последствията от действията си, да мислим отвъд непосредствения момент и да носим отговорност за направения избор. Когато подобна грамотност липсва, все по-лесно започваме да обясняваме собствените си решения с обстоятелствата и да твърдим, че друга възможност не е съществувала.

Именно тук се появява удобното оправдание, че „нямаме алтернатива“, въпреки че наличните възможности до голяма степен са резултат от предходните решения, които сами сме допуснали или направили. С времето лошите избори ограничават следващите възможности, а всяко ново неправилно решение увеличава тежестта на последствията и ни поставя в още по-трудна ситуация.

Истинската трагичност не е единствено в това, че грешим, защото грешките съпътстват човешкия и обществения път, а в отказа да се учим от тях, в примирението с посредствеността и в убеждението, че друга възможност не съществува. Ако продължаваме да оправдаваме лошите решения единствено със ситуацията, резултатът може да бъде още по-дълбок хаос. Така се оформя своеобразен затворен кръг, при който хаотичното решение поражда нова необходимост от решение, а натрупването на последствията постепенно измества вниманието от причините, които са ги породили.

Непрекъснатото очакване някой да оправи държавата също е част от тази повтаряемост, защото тя все се оказва в поредното си състояние на оправяне, докато обясненията, обещанията и оправданията се натрупват, а възможностите на желаещите да оправят държавните дела нерядко се оказват значително по-малки от собствените им намерения.

Все нещо пречи, все нещо спъва работата и все се намира обяснение защо нещата не са се случили, докато обществото отново трябва да бъде търпеливо и да очаква една обичайна нормалност, която продължава да остава повече в илюзорната, отколкото в реалната действителност.

Особено трудно става, когато шумът замества разговора, внушението измества истината, а информацията престава да бъде средство за разбиране и започва да се превръща в част от объркването. Когато неистината все по-често се представя като истина, обществото постепенно губи способността си да разграничава същественото от несъщественото и истинското от удобното. Не по-малко тревожно е обезценяването на знанието, защото интелектът представлява социален капитал, чието реализиране в общественото развитие показва действителната способност на обществото да използва собствените си възможности. Когато хората на знанието престанат да бъдат възприемани като необходима обществена мъдрост, а знанието започне да изглежда като неудобство, възможността за разумно преодоляване на натрупаните проблеми става още по-ограничена.

Липсата на памет, подготвеност и уважение към знанието по този начин се събират в една и съща обществена картина, в която последиците от предходните решения непрекъснато се представят като нови проблеми. Принципните позиции твърде често се оказват свързани с безпринципно поведение, а повторението на това състояние продължава толкова дълго, че може да се вмести почти в един човешки живот. Самодостатъчността се превръща в отличителен белег на част от лидерството, докато обществото все по-трудно открива и подкрепя онези, които действително могат да носят неговата мъдрост и отговорност.

В подобна действителност и смислените думи, и почтените действия могат да изглеждат предварително обречени не защото са лишени от значение, а защото постепенно губим необходимостта да ги разпознаваме и следваме, а това усещане за обществена безпомощност само задълбочава безпосочността.

Проблемът с хаоса не може да бъде сведен до отделен политически момент, конкретно управление или една обществена криза, защото той е резултат от много по-продължително натрупване.

Нашата държава има нужда поне от прилично управление, което твърде трудно успява да постигне в продължителната си демократична преходност, а непрекъснатото започване отначало не може само по себе си да бъде доказателство за промяна. Ако след всяко ново начало отново стигаме до същата необходимост от спасение, оправяне и ново начало, очевидно проблемът не е само в отделните обстоятелства.

Истинската грижа не се състои в това гражданите непрекъснато да бъдат поставяни в положение да очакват поредната помощ, защото държавността предполага способност причините за проблемите да бъдат преодолявани, а не единствено последствията им временно да бъдат успокоявани.

Ако обществената ни памет продължава да бъде толкова кратка, ако не успяваме да се учим от случилото се, ако прекомерните очаквания отново се поверяват на ограничени възможности, ако знанието се обезценява, а лошите решения продължават да бъдат оправдавани с липсата на алтернатива, безпосочността ще продължи да възпроизвежда сама себе си.

Времето няма да спре, за да ни изчака да се научим да управляваме, а обществото не може безкрайно да пребивава между поредното обещание за оправяне и следващото разочарование от неговата несбъднатост, защото така нормалността остава само очакване, докато хаотичността постепенно се превръща в трайно състояние.

Едва ли създаването на нов хаос ще ни помогне да управляваме вече създадения!

.................

Коментарна рубрика на вестник "Росица" - https://www.rositza.com/.