Истинският момент става все по-ценен

Божидар Генков е роден през 1995 г., ден след Националния празник на България, в малкото, но китно градче Севлиево. Електроинженер по образование. Завършил е средното си специално образование в ПГМЕТ „Ген. Иван Бъчваров“ – гр. Севлиево, специалност „Промишлена електроника“, а висшето си образование – в Техническия университет – Габрово, специалност „Електроснабдяване и електрообзавеждане“. След това придобива допълнителна професионална квалификация в направление „Учителска правоспособност“. От четири години е преподавател по „Електротехника и енергетика“.

Нарича себе си „колекционер на моменти“ и използва фотографията като изразно средство на себеусещането, вътрешните си чувства и мирогледа си за живота и заобикалящата среда. Активен редови член е на НСФА „Янка Кюркчиева“ и Фотоклуб „Севлиево“. Участва в национални и международни конкурси, фотопленери и изложби.

– Една фотография може да бъде самостоятелен разказ, но серията изисква различно мислене. Кое е по-трудно за Вас – да създадете един силен кадър или да изградите поредица, в която отделните фотографии започват да разговарят помежду си?

– Смятам, че изграждането на силна поредица е по-трудно и със сигурност по-времеемко. Един кадър може да бъде завършен разказ сам по себе си, докато при серията трябва да мислиш и за връзката между отделните фотографии – как си говорят, какво добавят една към друга и накъде водят зрителя.

Но понякога се случва и обратното – една силна и многопластова фотография да носи в себе си повече от една възможна история и да се впише естествено в две, а в още по-добрия случай – в няколко различни серии. Тогава самият кадър сякаш започва да определя посоката на проекта.

– Първата Ви самостоятелна изложба събира тридесет черно-бели фотографии. Какво изпитва един фотограф, когато види кадрите си отпечатани, подредени в галерия и вече оставени сами пред погледа на хората?

– Доза притеснение и неувереност дали е подходящо време за това, дали си израснал достатъчно… А иначе удовлетвореност и придаване на живот на фотографиите във физически формат. Но най-ценни са диалогът и споделеността с публиката!

– Във времето на социалните медии ежедневно виждаме огромно количество изображения. Не се ли превръща парадоксално изобилието от снимки в една от най-големите заплахи за фотографията – гледаме непрекъснато, но все по-рядко се вглеждаме?

– Да, за съжаление. Всяко пренасищане в един момент води до презадоволяване, а то неизбежно променя начина, по който възприемаме и оценяваме видяното. Гледаме все повече, но не винаги успяваме да се вгледаме…

В същото време се надявам, че именно в ерата на изкуствения интелект, генерираните изображения и все по-лесното създаване на визуално съдържание, истинската, автентична и нережисирана фотография ще придобива още по-голяма стойност. Може би дори ще стане по-бутикова – не защото изображенията ще бъдат по-малко, а защото истинският момент ще бъде все по-ценен и разграничаван от създадения.

И донякъде вече виждаме подобна тенденция – връщането към филмовата фотография, старите ръчнофокусни апарати, филмовата естетика и несъвършенствата, които някога сме се опитвали да премахнем, сега се добавят в снимките. Понякога, когато стигнем твърде далеч в новото, започваме отново да ценим старото.

Може би затова най-новото често се оказва добре забравеното старо.

– Днес технически добър кадър може да направи почти всеки телефон, но все пак къде тогава започва фотографията като изкуство?

– Може би тогава, когато в кадъра започне да се усеща нещо повече от техническото му качество – когато има „душа“. Трудно е да го обясниш, защото то просто се усеща, но всъщност се разчита много лесно от зрителя.

Един технически съвършен кадър може да бъде плосък, ако в него няма композиция, послание, емоция или някакъв смисъл. Може да документира момента, но да не разказва нищо отвъд него.

Днес почти всеки може да натисне бутона и да създаде технически добър кадър. Фотографията като изкуство започва там, където зад този натиснат бутон има мисъл, усещане и намерение. Когато фотографът не просто показва какво е видял, а успява да накара зрителя да почувства нещо от онова, което самият той е усетил.

– Какво е отношението Ви към изкуствения интелект и генерираното изображение? Къде според Вас минава границата между фотография, дигитална интерпретация и изображение, което само наподобява фотография?

– Сещам се за цитата: „Каква е разликата между лекарството и отровата? Дозата!“

– Снимате хора, улици, пространства, детайли – кое Ви привлича най-силно?

– Стигнал съм до там, както беше казал един фотограф, който не познавам лично: „Колкото повече снимаш, толкова по-малко снимаш.“ Или, иначе казано, все по-трудно се наканваш да вдигнеш фотоапарата, все по-малко неща си заслужават истински. Иначе казано, вдигаш летвата си. Та… Щом снимам нещо, значи ме привлича, каквото и да е то.

– Как се снима човешко лице, без да се отнеме нещо от човека?

– С разговор, доверие, опознаване или просто добри намерения.

– Ако трябва да избирате между съвършено композиран кадър и несъвършена фотография, в която обаче има истинска човешка емоция, към коя бихте посегнали?

– Емоцията е водеща, не е нужно кадърът да е перфектен, за да е докосващ. Има технически или композиционно неиздържани кадри, гледаш ги и се чудиш какво ти харесва, а то е точно това необяснимо и докосващо послание.

– Какво е по-важно за фотографа – да има собствен почерк или непрекъснато да има смелостта да го нарушава?

– Хубаво е авторът да има собствен отличим почерк, но смятам за позитив и добро предизвикателство да има смелостта да излиза от зоната си на комфорт и да го нарушава. Защото понякога неизвестното носи и приятни изненади.

– Как разбирате, че една Ваша фотография е завършена? Има ли изобщо такъв момент или тя продължава да живее и да се променя с всеки човек, който я гледа?

– Мисля, че физическата завършеност на една фотография е в самото ѝ създаване. В момента, в който я заснемеш, а по-късно ѝ придадеш и физическа форма. Но това е само едната страна на завършеността.

Истинският живот на фотографията започва, когато я споделиш. Тогава тя вече не е само твоя. Всеки зрител влиза в диалог с нея и може да открие в нея нещо различно, според собствения си опит и усещане.

Затова обичам да мисля за фотографията като за своеобразна машина на времето. Тя съхранява един миг, но остава отворена за нови срещи, нови погледи и нови значения. В този смисъл една фотография може да бъде физически завършена, но никога напълно завършена като разговор.

– Преди време завършихме разговора ни с думата „Буден“. Ако днес трябва да опишете фотографията си само с една дума – коя би била тя?

– Осъзната.