Преходът, който не свършва

Бе оповестено, че социалистическата ни реалност вече си е отишла, а може би това обявление бе само част от началото на нещо, което едва започваше. Есенният ден не беше определен с някаква конкретност, а просто следваше своята обичайност и в привечерните часове ни бе съобщено, че ще имаме своето ново ръководство, което трябва да продължи да ни води в светлината на определена бъдещност. Неопределеността на всичко, което се случваше, създаваше у всички нас твърде висока степен на очакване и надежда, които по-късно ще определяме като несбъднати.

Поредица от опити да се оправят нещата определяше новата реалност, която наричахме демократичност. Нейната емпирична база идваше от други земи, но се оказа твърде непригодна и неподготвена да се осъществи по нашите земи. Дългото очакване да премине определената преходност създаде усещането за непреходност. Все щеше да се случва нещо по-добро и по-добре, а все се случваше нещо не съвсем добро. Нещата толкова се объркаха, че реалността се оказваше толкова непосилна за понасяне и се редуваха демократични избори без избор.

Антиутопията на Нели Бънкова не ни отвежда в някакво далечно и непознато бъдеще. Нейният свят е обезпокоително близък до онова, което вече сме преживели и продължаваме да преживяваме. Гротеската тук не прикрива действителността, а я прави още по-видима. Смеем се на абсурда, но постепенно разбираме, че смешното е само другото лице на една твърде сериозна и натрапчива обществена диагноза.

„На хората им стана безразлично, писна им ужасно, престанаха да ходят и на избори. Какъв смисъл?“, казва в антиутопичната си история Нели Бънкова и без особено прозрение дава и смисловия отговор - „А оставката и нежната революция са били нелепа грешка и сега трябва нещата да се оправят наново.“  (с. 6). Каква илюзия, макар и толкова постоянна в днешната ни действителност – „Аз си оставам „булгар“, друго не ща!“  (с. 6). И все така в някаква летаргична продължителност продължаваме да се чувстваме в преходност на битието.

Примерите за призвани да оправят народните дела са много, а резултатите твърде малко. „А аз съм само един човек от народа, отдаден в полза роду.“  (с. 43) и „Честно казано, това детството и младостта ту ги помня отлично, ту съвсем ги забравям.“  (с. 44), но „като прочета написаното от мене за мене, съвсем се обърквам.“  (с. 44). И пак „след мене винаги ще идва потопът!“  (с. 46), но „първият човек, натрупал толкова власт и келепир, си нямаше пък наследник за проектираната династия.“  (с. 133).

Всичко се случваше с усещането за неизбежност на промяната, а тя се оказваше неподготвена да се осъществи. „Според някои тъкмо космическата завист по тези земи била причина за всичките пропадания. Това е силно преувеличено, но съдържа доза истина.“  (с. 140)

В това четиво литературното преувеличение започва да звучи като документ за времето. Държавата присъства навсякъде в думите и обещанията, но когато човек потърси нейната отговорност, тя сякаш се е изгубила някъде. И тогава въпросът вече не е само кого да обвиняваме, а как свикнахме с отсъствието на онова, което трябваше да ни дава сигурност и посока.

„Казват, че държавата абдикирала, избягала, тогава кого да съдим и кой да ни компенсира щетите?“  (с. 24), но все пак „Кажи ми, професоре, къде може да се крие избягалата държава?“  (с. 26). „Навярно във водата, под земята и в стратосферата, ако и там вече не се е настанила корупцията…“  (с. 26). „Зоната си взе в употреба нов девиз: „И какво от това !“.“  (с. 135).

Не се притеснявайте, всичко е по правилата и те са част от тази демократична устойчивост – „В тази иначе хубава сграда се произвеждаше само брак.“  (с. 27), но „как може да се пръкне нещо свястно, като тук всеки работи срещу всеки.“  (с. 27).

Нели Бънкова се опитва да предложи поне малко надежда – „Ето защо е необходим един единствен управник, един обобщен национален ум, а не двеста празни тикви.“  (с. 27), като „за всичко останало гласувай „по съвест“.“  (с. 28)

„Хубаво е човек да е в сянка, но не прекалено.“  (с. 29), но „От време на време трябва да се показва и пред света, а телевизията е велика сила.“  (с. 29).

Българинът знае, че „От всяко дърво свирка не става!“  (с. 130), но „Интелигентите винаги са стояли малко „гнило“ от народните маси и сега обществото ги изчегърта.“  (с. 130). И ето „Те станаха новите (стари) ангели.“  (с. 132).

Най-добре да се позовем на чуждото, то ще ни даде отговор за поредното усещане за собствената ни незначителност.

„Световният опит учи, че всяко изградено подлежи на разруха, следователно при тази висока степен на цивилизация, вече вредна, посоката е само една: Назад и надолу.“  (с. 138)

Най-тревожното в тази история е, че посоката надолу постепенно престава да ни изненадва. Приемаме поредното разочарование като нещо обичайно и продължаваме да очакваме промяна, без да сме сигурни какво точно трябва да се промени. Така преходът остава не толкова отминал, колкото състояние на общественото ни съзнание. Книгата на Нели Бънкова ни оставя с неудобния въпрос дали сме готови да излезем от него.

 ........

Нели Петрова Бънкова е български филолог, писател и преподавател по история на западноевропейската литература в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Част от академичния ѝ път преминава и в Хумболтовия университет в Берлин, където работи като лектор.

Нейните многобройни пътувания, включително годините, прекарани в Израел, обогатяват литературните ѝ интереси и разбирането за човешките съдби. Автор е на книгите „На гурбет в чужбина: време, нерви и пари“ (2001), „Непомилваните“ (2019) – документална повест за Димитър Кантакузин, и „Екстрасенси – къде и как да ги намерите“. Сред литературноисторическите ѝ публикации е и „Симчо Исаков – един забравен поет“ (2007).

В творчеството ѝ се срещат интересът към историята, обществените противоречия и човешкото поведение. Особено място заема антиутопичното четиво „През прехода надолу“ (2026), в което чрез ирония, гротеска и сатира авторката представя противоречията на българския преход и обществената действителност.

Бележка на автора: Използваните в настоящия текст цитати от книгата на Нели Бънкова „През прехода надолу“ са подбрани и съчетани в смислова последователност, определена от моя собствен прочит и разсъждения. Тяхното подреждане не следва непременно последователността на изложението в книгата, а има за цел да открои определени обществени противоречия и внушения, без да променя оригиналното съдържание на цитираните откъси.

Бънкова, Нели. През прехода надолу: Антиутопично четиво. Издателство WIN 1837, 2026. ISBN 978-619-78-10-8.