Думи с гражданска съвест

- В част от Вашите произведения присъстват политиката, изборите, бедността, общественото лицемерие, войната, страхът. Докъде поетът има право да бъде обществен съдник?

- Според мен поетът е призван да казва истината честно, открито и смело, каквато е, за да стигне до хората. Пеньо Пенев е един от любимите ми поети. Колко сила има в това: „Глас и съвест на епохата“. А го изхвърлиха от учебниците като Вапцаров, друг мой любим поет... А колко днес от поетите имат подобна сила или само големи претенции без покритие, но за сметка на това са обсебили всички литературни награди на имената на истинските поети. А какво ще стане с любовните излияния, които заливат читателите и социалните мрежи, щом такива поети не са написали нито една дума или стих, отговарящ на повика на времето и на острите проблеми, които поставя. Когато в държавата „ври и кипи“, няма вчера и оня ден. Има днес и утре. Проблемите трябва да се сложат ребром на масата и да се решават веднага, без отлагане, без шикалкавене. Всяка подмяна на истината води към дъното, а ние отдавна сме го стигнали. Уж били преборили олигарсите, а „те седят на първия ред в парламента или дават пресконференции от екрана“... Все някой трябва да бие камбаната с SOS. Ако не е поетът, кой да бъде – овчарят, лихварят или мафиотът?

- За „Омагьосване“ Габриела Цанева говори за един своеобразен „горчив оптимизъм“ във Вашата поезия. Разпознавате ли се в това определение – човек, който вижда тъмната страна на живота, но отказва да остане в нея?

- „Омагьосване“ – горчив оптимизъм. Разпознавате ли се в това определение? – Може би е още едно мое превъплъщение на пишещ човек, който вижда и тъмната страна на живота, но категорично отказва да остане в нея или да се подчини на някакви тъмни сили. Ако не я виждам, защо има смисъл да пиша сатира и сатирични стихотворения? И без това ѝ „сърбам попарата“. Нали от цялото си сърце искам да отворя очите поне на една малка част от читателите, които не виждат тъмното, лошото, опасното, дебнещи ни на всяка крачка, а сляпо се доверяват на всекиго и за всичко. Мисля, че затова сме на този хал, защото живеем със затворени очи за истината, а спим с отворени, заради проблемите, които всеки ден ни връхлитат като светкавици. Затова продължават „спящите след глухите да гонят Михал“.

- Вие сте сред авторите, които сериозно работят с апевата. В „Дъга за вечеря“ събирате над 350 апеви в осем цикъла. Как се отправят послания с толкова малко думи?

- Трудно се отправят послания с толкова малко думи, както е в случая с апевите. В началото и аз си мислех така, когато започнах да пиша апеви, които задължително имат смисъл и са разбираеми за по-широк кръг от хора с различни културни възможности и интереси. В по-голямата си част моите апеви излизат римувани, което не е задължително, но улеснява по-бързото им възприемане и тълкуване на смисъла. На премиерите на „Дъга за вечеря“, сборник с над 350 апеви от различни видове, ме молеха да чета по-бавно или да повторя някои апеви с по-особен философски смисъл. Това е напълно естествено и разбираемо за мен, защото аз съм мислила дълго върху няколко варианта и редакции, докато избера кой ми харесва най-много, а читателите чуват апевата или петнайсет срички за първи път и трябва да открият веднага някакъв смисъл. Апеви: Кал (недей) да пръскаш (върху мене!) Нося Добрина!; Аз (рози) обичам (със бодлите). Пазят от злите!

- Кратката форма изглежда лесна само докато човек не опита да я сътвори. Кое е по-трудно за Вас – да създадете стихотворение в по-обемни форми или да оставите само пет думи, след които нищо повече не трябва да бъде добавено?

- И двете форми са трудни по различен начин и това зависи от много неща: проблеми, теми, които засягат, емоционална нагласа. Понякога променям една апева десетки пъти, докато ми хареса. Винаги има възможност за нов вариант, за промяна и усъвършенстване. А по-дългото стихотворение се редактира още по-дълго време и по-трудно, защото трябва отново да попаднеш в същото настроение и емоции, близки до тези на първоначалното му раждане. Случвало ми се е и без да изпълня това условие, но резултатът невинаги е от най-добрите.

- В апевите Ви откриваме любов, природа, политика, ирония, тъга, дори своеобразни малки житейски присъди. Кое не успявате да поберете в тях?

- В по-кратките форми не успявам винаги да побера някаква по-дълга, по-философска и по-задълбочена мисъл. Повярвайте, никак не е лесно, но аз не се отказвам без бой, а продължавам да опитвам. Така се ражда по-добрата версия и на най-малката творческа форма. Апеви: Звук. (Песен). Гълчава... (Семейството) вечно остава!; Горд (човек) не знае (да се моли) с всички се бори!; Страст,/ вулкан,/ изригна/ демонична.../ Свръхнеприлична!; Нас/ викат/ Орлите.../ Ти, можеш ли/ да спреш мечтите?

- В едно Ваше сатирично стихотворение от 2024 г. поставяте болезнения въпрос за съдбата на книгата във време, когато човек все по-трудно отделя средства за нея, а поезията остава някъде след ежедневните грижи. Съвременното общество постепенно не губи ли потребността си от поезия?

- Сърцето ме боли ужасно, че истинските книги са в „калта при прасетата“. Търговци разпродават най-добрите произведения на нашите класици в подлези, надлези, по спирки за един лев. Аз съм си купувала от тях десетки оригинални книги от най-първите издания на „Под игото“, „Епопея на забравените“, стихосбирка на Христо Ботев и други, които съм използвала с голяма любов и гордост като учител в часовете си по БЕЛ! Колкото и да говорим, че учениците не четат, точно към такива издания те проявяват по-големи емоции и разглеждат с нескрит интерес изработването на книгите и особено илюстрациите... Много ми е тъжно, че през последните години някои хора реагират толкова отрицателно, когато им предложиш книги с поезия или сатира. Те отказват по такъв категоричен начин, сякаш ще им дадеш в ръцете наркотици и ти хвърлят в лицето думи, които не можеш да забравиш никога: „Аз чета само булевардни романи или трилъри“. Или „Мразя поезията още от училище!“ Или „С поезията си паля печката“... Нищо не може да замени истинската поезия, нито емоциите и преживяванията, с които ни награждава при общуване с нея. Но сякаш съвременното общество се бои или няма никакво време и потребност от поезия и чувства, защото може би не я разбира или още носи в душата си травми от училището и неправилното ѝ професионално тълкуване. Затова задачата на учителите и на поетите е да привличаме и печелим повече съмишленици сред онези, които бягат без основание от поезията, сякаш от огън...

- Журналистът трябва да се опира на фактите, а поетът има свободата да вижда отвъд тях. Как се получи при Вас?

- Журналистът разкрива фактите, доколкото е възможно, а поетът дълбае отвъд тях, превръща ги в образи, емоции, внушения, картини... При мен много често се е случвало по повод на журналистическа публикация или история после да напиша стихотворение, а по-късно от него да ми хрумне идея за кратък разказ. Така се получи с творбата „Супербаба“, която написах след стихотворението „Супербаба“. И двете се харесват много на ученици на различна възраст. Може би неслучайно разказът влезе и в помагало по БЕЛ за НВО на седмокласници. А разказът „Мразя по-сбито“, поставящ проблемите за общуването между различните поколения, беше включен в друго помагало за 7. клас.

- Пишете и за деца – „Разплаканата череша“, „Всичко е шест“, а по-късно и „Космическо щастие“. Какъв читател е едно дете?

- Детето е много добър, любопитен и мъдър читател, стига да не му липсват първите седем години, колкото и да звучи като клише. Ако те се пропуснат, ако не се събуди любов към четенето още с букварчето, всичко е изгубено или много по-трудно ще се навакса пропуснатото. Затова началната степен в образованието е като крайъгълен и основен камък в сградата на знанието. Убедена съм в това след стотици срещи в столични училища и в цялата страна, от най-голямата и елитна езикова гимназия до най-малкото селско училище с малобройни паралелки. Никога няма да забравя драматизацията от ученици по мой разказ в с. Медковец – СУ „Отец Паисий“, нито литературно-музикалните спектакли по мои стихове в СУ за Европейски езици „Св. Константин-Кирил Философ“ в гр. Русе и в НЧ в с. Лесидрен, нито творческите срещи на фона на мултимедии в 119. СУ „Акад. Михаил Арнаудов“ в София; в I ОУ „Св. св. Кирил и Методий“, Монтана; „Автограф за Вас“ – библиотеката в Бяла Слатина с ученици от различни класове и училища; или срещите в ПХГ „Св. св. Кирил и Методий“ и ОУ „Христо Ботев“ в гр. Велико Търново по повод участието ми във Фоайе на книгата, по покана на РБ „П. Р. Славейков“. А в ОУ „Д-р П. Берон“ в гр. Дебелец, по същия повод, ме посрещнаха тържествено с народна песен. Особено интересни бяха срещите ми по инициативата „Четене по пантофи“, съвместно с деца и родители, във филиала на Столичната библиотека „Овча купел-2“ в София! Незабравими и емоционални са за мен многократните срещи в гр. Хисаря, организирани от библиотекар Дарина Милева, която на една от тях беше купила специално топла погача... А срещите ми с групи от детски градини също по свой начин са доста зареждащи и неповторими. По-малките деца са изключително любопитни, не само искат да се гушнат в теб и да те пипнат, но задават често странни, нетрадиционни и неочаквани въпроси като: Кога съм решила да ставам писателка? Кога пиша, денем или нощем? С какво си светя - с фенерче или свещ? На компютър или на машина пиша? Кой е художникът - малък или голям и на какво рисува? Какво се прави в печатницата? Как и къде се продава книгата и т.н... Всички тези срещи ми носят неописуеми емоции и ме зареждат с нови идеи! В най-малките ми е надеждата, че заедно ще спасим любовта към четенето и книгите!