Последни новини

„Мостът“ на Георги Кулов е книга, която се опитва да разговаря с историята. Авторът не се опитва да подреди миналото в удобна последователност, нито да даде отговори на многото въпроси, на които на Балканите по принцип трудно се намират. Той тръгва от Кърджали и Източните Родопи, но всъщност пише и говори за паметта, за съседството, за политиката и за способността на хората да живеят заедно въпреки историята, която са преживели, а понякога и въпреки политиците, които ги управляват.

Колю Фичето е знаел нещо, което времето непрекъснато ни припомня – мостът не е просто строеж между два бряга. За да го има, някой трябва да поеме отговорността да го изгради, а други – да имат смелостта да минат по него. Първомайсторът е градил своите мостове от камък. Други ги градят с думи, памет и човешко доверие.

Тъкмо за такъв мост разказва Георги Кулов в книгата си „Мостът“ – за онзи невидим мост между българи и турци, между България и Турция, между преживяното и запомненото, между историята, която ни е разделяла, и живота, който отново ни е събирал.

Самото заглавие е онази невидима посока. Мостът не е просто съоръжение, което свързва два бряга. На Балканите мостът никога не е само това. По мостове са преминавали армии и бежанци, търговци и преселници, победители и победени. Мостът може да събира, но може и да напомня за разделението. Затова думата, избрана от Кулов, не може да е случайна приумица, а тя е онова послание, което да търсим и намираме в битието на хората, които са живели и живеят по тези земи. Това кратко заглавие е натоварено едновременно с историята, но и търси човешка надежда.

В увода авторът отбелязва колко много определения са давани на Кърджали през последните десетилетия – от „Калето на турците“ до „Столица на толерантността“. Между тези две крайности стои действителният град – с хората, които живеят в него, с техните родове, спомени, религии, отношения и човешкото живеене. Политиката обича определенията, но животът ни рядко се определя и дори не успява да се побере в тях.

Кулов пише: „Благодарение обаче на хората в този край, които почти винаги са били образец на толерантност, можем спокойно да го наречем Мостът на комшулука.“ („Мостът“, с. 9). Именно „комшулукът“ е една от думите, през които книгата може да бъде разбрана и като послание, и като същност на хората тук. Толерантността като политическа декларация не върши работа, нито показното съгласие пред камерите, а простото човешко съседство, което определя според времето, в което живеем да сме заедно. Приемането на различията, което не те кара да ги приемаш като свои.

Това не е особено важно за Кърджали, то е просто задължително. Градът и Източните Родопи носят памет, която не може да бъде прочетена едностранно и не може да бъде тълкувана еднозначно. В нея има преселения, насилие, политически грешки, страхове, раздели, но има и натрупани много десетилетия съвместно живеене. Книгата на Георги Кулов става не само интересна, защото предлага безспорна истина, а защото събира различни исторически и политически пластове и ги поставя един до друг.

Предговорът на Тончо Стоянов разполага темата в далеч по-широка геополитическа картина. В него Балканите са разгледани през промените след края на Студената война, отношенията между Европа и Турция, религиозния радикализъм, миграционните процеси и историческото наследство. Част от тези оценки носят категоричността на времето, в което са написани, и днес могат да бъдат предмет на спорни позиции. Това обаче също е част от стойността на тази книга, която ни позволява да видим не само събитията, но и начина, по който те са били оценявани.

Особено чувствителна е темата за Турция, като в книгата са приведени изказвания на Реджеп Тайип Ердоган, Ахмет Давутоглу, български политици и анализатори. Едни виждат в отношенията между България и Турция възможност за приятелство и икономическо сътрудничество, други предупреждават за геополитически амбиции и неоосманизъм. Кулов не премахва това напрежение, а го оставя видимо и отчетливо. По този начин читателят разбира колко лесно думата „мост“ може да бъде натоварена с различен политически смисъл.

На едно място е цитирано изказването на Ахмет Давутоглу от „Стратегическа дълбочина“, в което Кърджали е поставен в една геополитическа линия с Босна, Санджак, Косово, Албания, Македония и Западна Тракия („Мостът“, с. 10). Подобен текст естествено поражда въпроси в България. Същевременно книгата привежда и думите на Ердоган от посещението му в Кърджали през 2008 г., когато той определя града като „един мост за приятелство и разбирателство между Република Турция и Република България“ („Мостът“, с. 9–10). Двете послания могат да бъдат прочетени по различен начин, но така се движи и балканската политика.

Кулов не премълчава и противоположните български реакции. В текста присъстват оценки на Алекс Алексиев и Божидар Димитров, както и изказвания на Бойко Борисов. Те показват колко различно може да бъде възприемана една и съща политика според гледната точка, времето и политическото пространство, в което е изказана. Това всъщност е полезно напомняне и за днешния читател: когато политиката говори за история, историята твърде често се превръща в инструмент.

Днес хората продължават да живеят по тези земи. Независимо от големите думи за геополитика, национални интереси и исторически претенции са разказани обикновените истории, които носят белезите за многото преживени неща. През 2014 г. кметът на Османгази Мустафа Дюндар и кметът на Кърджали Хасан Азис откриват мост в Бурса, като на церемонията присъстват изселници от Кърджалийския край. Едни разказват как са пренесли пръст от родните си места, други още плачат, когато чуят българския химн, трети продължават да сънуват Арда – това не е геополитика, а нашата памет.

Паметта се оказва най-трудната граница. Държавната граница може да бъде премината с паспорт, но тази невидима граница в човека остава за много дълго време и може би за цял един живот. Изселникът може да построи дом в Бурса, да създаде семейство и да живее там, но той продължава да носи в себе си Кърджали, Арда, селото, улицата и гробовете на близките. Историята рядко успява да прекъсне подобни връзки и това определя нашата национална идентичност, както и историята ни.

Книгата дава и друг, много по-обикновен пример, при който Ротари клуб „Мимар Синан“ от Одрин и Ротари клуб – Кърджали финансират проекта „Заедно за един мост“. Деца от Общинския детски комплекс в Кърджали и от училището по изящни изкуства „Хасан Риза“ в Одрин си гостуват и представят своите картини. Георги Кулов отбелязва, че те „завързаха приятелства за пример на възрастните и политиците“ („Мостът“, с. 14). Едно кратко изречение, което казва повече от много официални речи. Децата нямат историческа вина. Те получават историята от нас – начина, по който я разказваме, и смисъла, който влагаме. Можем да им предадем спомена, без да им завещаваме омразата, като можем и да направим обратното. Това вече е нашият избор, който постоянно правим и ще бъдем принудени да правим.

В заключението на книгата отново се връща въпросът за българския етнически модел. Цитирани са думи на Георги Първанов от 2001 г., че политиците остават длъжници на този модел, когато той остава само на равнището на декларациите, без да се превръща в реална държавна политика („Мостът“, с. 229). След толкова години този въпрос не е изгубил смисъла си. Толерантността не може да съществува само в официалните речи. Тя се проверява там, където хората действително живеят заедно.

И тук има нещо, което си струва да бъде казано ясно – да говорим за добросъседство не означава да заличим историята, нито да премълчим насилието, грешките или политическите претенции. Помирението, което изисква забрава, е нетрайно. Същото важи и за политиката, която непрекъснато разравя старите рани, за да печели от тях днес, може би и утре. Между тези две крайности остава трудното – да имаме достатъчно разум и сили да го направим.

Георги Кулов сам определя задачата на книгата си: „Тази книга няма за задача да проследи цялата история на кърджалийския край, а да очертае хронологически пресечните точки на толерантност между българи и турци. Тя е опит да се представят сложните и динамични взаимоотношения в Кърджали и Източните Родопи през вековете. Нейната цел е сама по себе си да бъде „мост“.“ („Мостът“, с. 14).

Това е и най-добрият начин да бъде прочетена тази книга. Тя не представлява политически наръчник или детайлно историческо четиво, а е един разговор, който по-често е труден, понякога дори неудобен, но със сигурност е необходим.

Кърджали е преживял достатъчно политически времена, за да знае колко кратък е животът на политическите послания, а хората винаги остават като съседи. Спомените също остават, както остават и мостовете, ако някой не реши отново да започне да ги руши.

В края на увода Кулов прави разграничение, което събира замисъла на книгата в няколко реда: „Нейната цел е сама по себе си да бъде „мост“. Но не мостът „Шейтан кюпрю“ (тур. Дяволският мост), заснет във филма „Време разделно“, а послание за единство и толерантност.“ („Мостът“, с. 14). Може би в това е смисълът – да не се преструваме, че двата бряга са еднакви. Смисълът на това и на всяко следващо начинание е да има по какво да стигнем един до друг.