"Българската дъга на исляма" - книга за идентичността, която не може да бъде наложена

Има в живота ни книги, които остават и дори препрочитаме, както има и такива, към които се връщаме години по-късно, защото въпросите в тях са останали все още незададени. „Българската дъга на исляма“ на историка и журналист Георги Кулов е сред книгите, към които човек се връща, защото поставените в тях въпроси продължават да търсят отговор.

Книгата е издадена през 2011 г. и е посветена на българите мюсюлмани, на Родопите, на паметта и принадлежността.   Разговорите и срещите, събрани в тази книга, не са останали в миналото – много от тях продължават да звучат съвременно.

Кулов познава Родопите не от разстояние. Неговата работа като историк, археолог и журналист го среща с хората и с процесите, които протичат в региона. Книгата му не е хладен преглед на документи, а жив разказ за видяното и преживяното, в който личат позицията, тревогата и спорът.

Понякога думите са остри, друг път оценките са категорични, но зад тях стои един въпрос - какво се случва с хора, които говорят един език и живеят на една земя, когато религията и политиката започнат да определят кой към кого принадлежи?

Още в предговора доц. д-р Стоян Танев нарича българите мохамедани „уникална етнорелигиозна реалност“. Той говори за трудната им историческа съдба и за раздвоението между българския им произход и ислямската религиозна принадлежност. Отправя упрек и към българската държава, като според него повече от столетие тя не успява да изгради последователно отношение към тези свои граждани и проявява недостиг на „държавническа мъдрост и проницателност“.

Около това поведение на държавата остават много въпроси и едва ли всички отговори ще ни дадат усещане за историческа справедливост.

Човек може да бъде българин и мюсюлманин. Религията не отменя произхода, както произходът не може да отнеме правото на вяра. Кулов защитава именно българския произход на българите мюсюлмани и оспорва опитите те да бъдат обособявани като отделен „помашки етнос“. Това е една от най-ясните и най-спорните линии в книгата.

Тук всеки има право да не се съгласи с автора, но книгата трябва да се прочете внимателно, защото историческият произход, религиозната принадлежност и личното самоопределение не са едно и също. Историята като наука, може да разказва откъде идват хората, но не може сама да реши как те трябва да се определят днес или утре.

Книгата е интересна и защото не дава окончателни отговори. Тя оставя въпроси, които тревожат и безпокоят, но понякога дават и надежда за бъдещето.

Особено силен е образът, който Кулов избира за една от последните части – „Махалото на национализма“.

Зад конкретните политически сблъсъци, които авторът описва, се вижда един по-дълбок и траен проблем. Махалото се движи в две посоки – едната крайност поражда другата. А между двата национализма остават хората, които най-често плащат цената на противопоставянето.

В страниците за годините след 1989-а присъстват „Атака“, ДПС, ВМРО, местни политически фигури, споровете за имената, етническото самоопределение и политическото представителство. Някои от тези сюжети вече изглеждат далечни, но други изненадващо напомнят за днешния публичен живот. Публицистът Кулов не крие отношението си и не се опитва да бъде удобен нито когато е написал книгата, нито с днешните си позиции.

Книгата не е само обвинение към „другите“, а е тежък упрек към българската държава, когато тя е непоследователна, когато присъства само административно, когато не създава доверие и усещане за равнопоставеност. Когато държавата остави празно място, то бързо се запълва – от партии, националистически внушения, външни влияния, религиозни проповедници или просто от усещането, че тази държава не е напълно твоя. Това е може би една от основните причини „Българската дъга на исляма“ да бъде прочетена и днес.

Не е необходимо да приемаме всяка теза на автора. Достатъчно е да видим колко лесно принадлежността на човека може да бъде употребена за политически цели.

Държавата не приобщава хората, като им казва какви трябва да бъдат или като пренебрегва различията им. Приобщаването започва тогава, когато всеки усеща, че има свое равноправно място в нея – независимо от името, религията и мястото, в което живее.

Последната страница на книгата е особено важна. След повече от двеста страници история, спорове, политика и национализъм Георги Кулов стига до темата за приобщаването. Думите му са малко и е най-добре да бъдат прочетени без преразказ:

„България е изправена на кръстопът. Ако иска да откъсне българите с ислямско вероизповедание от чуждото влияние просто трябва да ги приобщи. Но не с поредица от непоследователни стъпки, а с ясна политика на равнопоставеност и пълна интеграция във властта. За да не търсят потомците на ислямизираните ни сънародници неадекватно политическо представителство чрез т.нар. етнически партии.

Едно предание за Мохамед точно представя ситуацията: „Група бедуини, които живееха в пустинята дойдоха при Пратеника [Пророка Мохамед] и го попитаха:

– Вие целувате ли своите деца?

– Да, целуваме ги.

– Кълна се в Аллах, че ние не ги целуваме!

– Какво мога да сторя аз, ако Аллах е изтръгнал от сърцата ви чувството за милост“. (Бухари, Едеб, 18; Муслим, фезаил 64)“

Така завършва тази книга.

Петнадесет години след издаването ѝ някои оценки на Георги Кулов могат да бъдат оспорвани, други – допълвани с нови факти и новия опит на времето.

След последната страница остава един труден и съвсем навременен въпрос – може ли България да направи така, че различната вяра да не се превръща в граница между собствените ѝ граждани?

Отговорът едва ли е в поредното залюляване на махалото. По-скоро трябва да го търсим там, където и авторът поставя своя финал – в приобщаването, равнопоставеността и в онова човешко чувство, което политиката толкова често забравя: милостта.