Последни новини

- Разговаряли сме за смирението, за паметта, за свободата и за онези места, където човек лекува душата си. Промени ли се нещо в това Ви разбиране?

- Щеше да е хубаво да си спомням какво сме говорили тогава, но предполагам, че не. Свободата е все така трудно достижима и като че ли единствено персонално възможна, често за сметка на някой друг. Предполагам, че местата, където човек лекува душата си са строго индивидуални. Моите все още са същите. В свят, в който истината е крехка променлива спрямо посоката на вятъра, паметта е все по-неудобна, а смирение сякаш беше марка прахосмукачки.

- Живеем във време, в което всички говорят, пишат и коментират. Не се ли оказа парадоксално, че колкото повече думи произвеждаме, толкова по-трудно се чуваме и разбираме?

- Според мен не е парадоксално. Когато всички искат да говорят и да бъдат чути, те изпадат в ситуация на тълпа. Всеки един от тези хора е уверен, че е на път да обогати човечеството с някакво невероятно послание. Трябва само да надвика всички останали. Резултатът е какофония. Бих казал социална какофония.

- Казвали сте, че при писането най-важна е откровеността. Има ли истини, които днес дори писателят предпочита да премълчи?

- Не мога да говоря за писателя въобще – ще бъде глупаво. Смятам, че истината трябва да се казва. Цялата! Не тази, удобната, оформена от собствената ни гледна точка, не тази, извадена от контекста. Цялата истина или нищо. Така че, ако ще се занимаваш с някакво творчество, е най-добре да си максимално откровен. Ако не можеш да си го позволиш, по-добре изобщо не го прави.

- Къде минава границата между откровеността и жестокостта? Всяка истина ли трябва да бъде казана?

- Труден въпрос. Всички знаем, че загниването започва с компромиси. Паралелно с това, дълбоко в себе си съм съгласен, че понякога е благородно да излъжеш. Има някакъв древен сблъсък в това – истина до кръв или лъжа в името на човечността. Няма как да съм категоричен.

За сметка на това, с абсолютна увереност мога да кажа, че не съм съгласен, под прикритието на борба за истина, да се демитологизират личности от нашето историческо минало, превърнали се в културни образци. Митовете на един народ са част от неговата съединителна тъкан. Който го прави, не търси истина, а разруха.

- Социалната чувствителност присъства отчетливо в текстовете Ви. Кое в днешното българско общество най-силно Ви кара да реагирате като човек и като писател?

- Струва ми се, че вече говорихме за това. Не понасям масовото оскотяване, изтъпяване, злоба, завист, предателство… Не понасям снобите, посредствените хора с болни амбиции и претенции. Тези, които не виждат по-далеч от входната си врата, но са убедени, че съществуването им е световен интелектуален принос.

- Имаме ли все още общество, или все повече се превръщаме в сбор от самотни хора, които живеят един до друг, но не и един с друг?

- За съжаление, точно сега, приличаме на 6 милиона мигранти, с всякакви езици, религии и обичаи, които току-що са се стекли тук, от всички краища на света. Ние вече дори не сме една голяма тълпа, а много, много малки, лесни за насъскване тълпи…

- В едно от предишните ни интервюта казахте, че алчността и „възпаленото его“ са в основата на много от проблемите на човечеството. Днес по-оптимистично или по-песимистично гледате на човека?

- Изобщо не съм оптимист, а ако не съм достигнал дъното на песимизма, то е единствено от чувство за самосъхранение. Никой не се е връщал от най-дълбокото на песимизма. Все по-често се хващам завладян от идеята, че единственото, което мога да направя, е да спасявам себе си, без да ме е грижа за останалите, а в това няма нищо човешко.

- Не станахме ли прекалено бързи в произнасянето на присъди за другия и прекалено снизходителни, когато трябва да съдим себе си?

- Разбира се! Днес всеки може да произнася присъди и го прави, защото така се чувства значим. Свободният достъп до трибуна го възвисява в собствените му очи. Хич не е за пропускане този шанс да надвикаш другите. Само че на следващия ден имаш нужда от още кръв и значимост, и още присъди. Наркоманска история.

- Пишете и за възрастни, и за деца. Коя публика е по-трудно да бъде излъгана – децата или възрастните?

- Пиша на първо място за себе си. Изобщо не контактувам с публика, докато пиша. Не си представям реакции и т.н. Това понякога е проблем, но не мога по друг начин. Наблюдавам собствените си емоции – радвам се, тъгувам, смея се. Ако нямам търпение за още, значи съм на прав път. Разбира се, в резултат на това, понякога реакциите на публиката се разминават с моите нагласи, но това е риск, който не може да се избегне. А когато има съвпадение на очаквания и отсрещни реакции, удоволствието е несравнимо.

- „Дугулите и вълшебното листо“ Ви донесе и признанието на детската публика. Какво Ви научиха децата за литературата, което възрастните читатели никога не биха могли да Ви покажат?

- На неприкрита радост в прав текст. Толкова е хубаво. Наскоро стоях на щанда на изд. „Приказки игри“, на изложението „С книга на плажа“ в Бургас. Минава детенце с майка си и възкликва: „Виж, мамо, дугулииии… Ама то имало втора чаааст…“ Толкова беше хубаво това възклицание. Възрастните старателно прикриваме възхищението помежду си и се лишаваме от неподозирани радости.

- Какво се случва с въображението на днешното дете, което расте сред телефони, социални мрежи, кратки видеа и вече изкуствен интелект? Остава ли място за приказката?

- Ще си позволя да заимствам изказване на един фитнес треньор от интернет мрежата. Той обясняваше как с индустриализацията отпаднала необходимостта от физически труд и движение. Хората започнали да се обездвижват и затлъстяват. Така се появил фитнесът, за да компенсира липсата на физическа активност. Смятам, че сега сме в епохата на отпадане на необходимостта от умствени усилия. Как ще компенсираме – нямам представа, но трябва да е бързо, защото последствията са вече видими и са потресаващи. Съвсем неслучайно наскоро правителството на Швеция инвестира в ограничаването на таблетите и екраните и направи писането на ръка задължително.

- Изкуственият интелект заплаха ли е за писателя, или просто поредният инструмент? Може ли машина да създаде текст, който действително да има душа?

- Може да е и двете. Изкуственият интелект може да стане причина за раждането на нови стилове в изкуствата и дори на нови изкуства. Но ако му позволим да потиска умственото развитие на човека, накрая ще твори единствено той. Спомням си, когато се появи интернет. Изведнъж се оказа, че имам огромна библиотека в собствения си компютър. Смятах това за невероятно богатство. Тогава не си давах сметка какво ми е давало ровенето в 15 различни източника в градската библиотека, за да напиша две страници курсова работа. Струваше ми се огромно постижение, че с това е свършено. „О, свещена простота!“, възкликнал Ян Хус по един друг повод, но със страшна сила може да се каже и в тази ситуация.

- Когато всеки може за секунди да произведе стихотворение, разказ или изображение, ще стане ли човешката автентичност по-ценна именно защото ще бъде по-трудно разпознаваема?

- Нямам представа. Когато се появиха принтерите за маслени картини, бях потресен. Днес, ако ще купувам картина, искам да е от ръката на художника. Същевременно виждам, че хората купуват принтове, защото са евтини. Не го разбирам, не го одобрявам, но това си е техен избор. Явно двете неща засега съществуват паралелно. Може би всяко нещо ще си намери мястото. Аз не харесвам опера. Много сме тези, дето не харесваме опера, но тя съществува, и вероятно са много тези, които не гледат с добро око на нашето отношение.