Тони Теллалов: „Бунтар е порода“

- Имате вече дълъг път в литературата – от „Махмурлуци“ през „Междинни гари“ и „Парче от икона“ до книгите за деца. Кой днес е по-близък – младият бунтар или човекът, който все по-често търси смисъла зад многото шумотевица?

- Ако някога съм бил бунтар, значи и днес съм бунтар. Ако днес не съм такъв, значи някога просто съм се опитвал да се впиша в тренда (да използвам и аз тази хубава старотракийска дума). Бунтар е порода. Разликата в преди и сега е точно въпросът за смисъла на бунта. До какво ще доведе той, какво ще постигне. Много шум за нищо е хабене на енергия и отвличане на внимание от важното.

- Кое е по-важното признание – литературната награда или отношението на непознатия човек?

- Публиката държи твореца жив. Наградите могат да манипулират публиката, но за кратко. Така че, ако някой се радва на оценката на хората, не му трябват други награди.

- В предишния ни разговор казахте, че времето е може би единственото нещо, което действително си струва да измерваме и ценим. За какво вече отказвате да губите времето си?

- Отказвам да убеждавам хора, които не са ми ценни, че не са прави в мнението си за света, живота и мен самия. Абсолютно безсмислено е. Те вече са издали своята присъда, просто защото имат нужда от нея. Няма как да компенсирам тази тяхна необходимост.

- Човек с годините научава ли се да прощава, или просто се научава да не помни толкова дълго обидата?

- Да простиш и да забравиш са две много различни неща. Ако някой ме е предал, наклеветил и т.н., и аз не го търся да му счупя главата и съм се отървал от всички бесове, значи съм му простил. Ако обаче забравя, че го е направил, значи съм глупак. Човек не бива да забравя.

- Кое Ви е по-трудно – да простите на другия или да простите на себе си?

- Да простя на другия, когато съм вложил всичко от себе си и съм се раздал до край.

- Какво днес Ви ядосва истински?

- Подлостта и предателството.

- Има ли нещо, в което сте вярвали безусловно преди години, а днес вече не вярвате?

Ооооо…. Това може да предизвика много тъжен смях. Първо вярвах, че хората, които слушат рок музика са невероятни, чисти и открити, и може да им се има пълно доверие по презумпция. После вярвах същото за хората, които се занимават с литература. После пак така, за хората, които се занимават с някаква научна дейност и градят академична кариера. Вярване ли бе, да го опишеш!?

- Как изглежда днес Вашата България – онази, която не виждаме в политическите речи, статистиките и телевизионните студиа?

- Както е изглеждала винаги – много красива и нежна.

- Какво или за какво пишете днес?

- Нищо сериозно. По-скоро опипвам различната тъкан на сюжетите. Чудя се кое да е, какво да е… Аз не вярвам в максимата „Нито ден без ред“. Нещата се оформят първо в главата ми. Търпят натрупване и трансформации. Ако текстът не напира сам да изригне, значи нямам какво да кажа. А като нямам, по-добре да не пиша.

- След „междинните гари“ и местата, където лекувате душата си, къде се намирате днес по собствения си път?

- Намирам се на междинна гара. Почивам си. Оглеждам се. Чакам някой случаен влак. Знам, че ще се появи и ще го позная в последния момент. Винаги става така.

- От какво все още не сте се отказали – въпреки опита, разочарованията и всичко, което знаете за нещата?

- От търсенето на свобода, от желанието днес да съм по-добър от вчера и от мечтата да създавам.

 .................

Тони Теллалов е роден на 8 октомври 1970 г. в гр. Шумен. До 27-годишна възраст е живял в Ямбол, където получава средно образование в математическата гимназия „Н. Лобачевски“ (сега „Атанас Радев“). Завършва социална педагогика в Шуменския университет „Св. Епископ Константин Преславски“. Доктор е по социална педагогика (2012).

Понастоящем живее в Карнобат. Автор е на стихосбирките: „Махмурлуци“ (1996), „Нощем срутени гари“ (2002), „Тук, през девет планини“ (2002), „Пролетно чистене“ (2006), „Аритмия във три октави“ (2013), „Междинни гари“ (2014), „Завещаване на деформациите“ (2018), „Парче от икона“ (2021), както и на „Дугулите и вълшебното листо“ (2021) и „Дугулите и нашествието на бумбаците“ (2024) – приказки-игри за деца (в съавторство с Никола Райков). Носител е на първа награда за поезия от Националния студентски литературен конкурс – Шумен (2002), първа награда за разказ от Националния студентски литературен конкурс – Шумен (2003), наградата на Община Шумен за литература (2007; 2015), първа награда на националния конкурс за „SMS – поезия“ на М-тел, НДК и Съюза на българските писатели (2007), първа и втора награда на Конкурса за кратка проза, организиран от LiterNet & eRunsMagazine (2011; 2013), първа награда от Втория Национален конкурс за авторска приказка (2019), Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ (2021), както и на наградата „Бисерче вълшебно“ (2022) – единственото отличие в България, което се определя от гласовете на детската аудитория.

Редактор и съставител на редица поетични книги, литературни сборници и алманаси. Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на писателите в Шумен.