- Г-жо Павлова, при предишния ни разговор казахте, че се чувствате благословена да изразявате себе си с думи. Няколко години по-късно усещате ли тази благословия по същия начин, или словото вече има друга цена?
- Хубав въпрос. На моменти се сърдя на музата си. Струва ми се, че като истински Дон Кихот се боря с вятърни мелници. Не съм сигурна в смисъла да се твори изкуство в днешно време. Но май започвам да приличам и на Хамлет. Уж се заричам да не напиша повече нито ред, а и днес споделих лутанията си в ново стихотворение.
- Определихте „Истинският ми живот. Лирика – избрано“ като своеобразен „заключителен акорд“ на Вашата поетическа симфония. Може ли един истински поет сам да постави последната точка, или поезията решава вместо него кога да се завърне?
- Аз почти отговорих на този въпрос. Понякога си казвам: „Достатъчно! Каквото е имало да кажа, съм го казала вече“. Но нещо отново разбунва душата ми, буди ме нощем и ме заставя да го превърна в словесно послание към света, за да не се взривя. Следващото стихотворение дава известна представа за подобни състояния.
МОИТЕ СТИХОВЕ
Често ме връхлитат ненадейно.
Даже и самата аз не знам
как се раждат, но благоговейно
следвам пòвика им като в храм.
Ту се чувствам лека и крилата,
ту като разпятие са те.
Подир всяка изповед душата
се облива в сълзи и расте.
Странна участ! Сякаш някой свише
е решил да съм докрай перо,
повестта на дните си да пиша
в свят на злото, жаден за добро.
- След този „заключителен акорд“ се появява „До последен дъх“. Самото заглавие звучи почти като житейска и творческа декларация. Какво означава да останеш верен на словото до последен дъх?
- Оказва се, че съм подвластна на потребността да изповядам в поетическа форма и болки, и възторзи. „До последен дъх“ е моята четиринайсета книга, която съдържа стихотворения, тристишия, кратка проза и отзиви. Своеобразен микс. Осъзнавам, че съм добила кураж да прекрачвам граници и правила. Вероятно съм осъзнала, че всеки напредък се дължи на хора, които дръзват да разширят хоризонта на приетото за единствено правилно.
- В последните Ви творби усещам все по-малко желание да прикривате болезненото зад метафората. С годините поетът става ли по-смел да назовава нещата направо, защото вече няма време за премълчаване?
- Моите години не са малко. Съзнавам, че пътят ми почти е извървян. Но не страхът, че няма време за премълчаване, ме ръководи. А метафорите да прощават, че малко ги пренебрегвам. В друг етап от живота си се намирам.
- Споделихте, че тъгата неизбежно присъства в стиховете Ви. Днес кое Ви кара повече да пишете – личната болка или болката от света, който виждате около себе си?
- Тъгата присъства наистина често в стиховете ми. Това понякога ме притеснява. А болката от света е и моя лична болка. Стиховете ми стават все по-директни като изказ. Съдържат обобщения, предупреждения. Надявам се – в подходяща художествена форма. От личното произтичат горчивите ми размисли за лутането на човеците, а случващото се извън мене започва да влияе на решенията ми – дори по отношение на поезията.
- Войните, агресията, материалното, човешкото безразличие присъстват все по-осезаемо в размислите и стиховете Ви. Не става ли действителността толкова груба, че поезията да изглежда безсилна пред нея?
- Понякога си противореча. Аз самата дължа много на общуването с поезията – и наши, и чужди автори са формирали мисленето ми и чувствителността ми. Изпитвам благодарност и уважение към тях. Същевременно не съм сигурна дали моите съвременници, в тези трудни и бездуховни времена, се нуждаят от поезия и въздейства ли им тя, ако изобщо четат стихове.
- Ако поезията не може да спре една война, да промени политиката или да премахне човешката жестокост, какво все пак може да направи тя?
- Силната, искрената, мъдрата поезия лекува. Читателят среща родствена душа. Изпитва благодарност, че някой е съумял да изрази сякаш негово преживяване и негови мисли. Ето как на мене ми въздейства изкуството:
* * *
Искрица чудодейна
на нечие изкуство
и тръпка ненадейна
на закъсняло чувство
и ето, лумва пламък
над въглени заспали.
Аз, сталактитен камък
сред пещерните зали,
внезапно зазвучавам
молитвено и строго
и в мене се смиряват
и дяволът, и богът.
И още един пример: Преди няколко дни прочетох стихове на Леда Тасева във фейсбук, публикувани точно от Вас. Толкова истинска е тази талантлива актриса и поетеса!
- В стиховете Ви често големите човешки истини идват чрез наглед малки неща – кокичета, градина, стара круша, мушката на нечий балкон, спомен. Защо понякога малкото разказва за човека повече от голямото?
- В едно отдавнашно свое стихотворение пиша, че от всичко може да се роди стихотворение. Понякога наистина най-обикновените на пръв поглед неща ни казват повече. Те са част от живота ни, повод за вълнения, размисли, откровения. Сякаш читателят усеща по-близък до себе си иначе поставяния на пиедестал творец.
- В „До последен дъх“ събирате стихотворения, тристишия, кратка проза и отзиви за Вас. Това книга на равносметката ли е, или по-скоро разговор между Иванка Павлова и хората, които са я чели и обичали през годините?
- И двете. Всъщност тази книга дава една по-пълна представа за мене като човек, посветил се на словото. Различните жанрове ми помагат най-точно да изразя душевното си състояние: в стихове – емоции, в тристишия – житейски максими, в проза – есеистични прозрения.
Венелин Терзиев: Вие сте не само поетеса, но и преводачка, редакторка, преподавателка и учителка. След толкова години живот сред думите кое е по-трудно – да намерите точната дума за собственото си чувство, или точната дума за чувството на друг автор, когото превеждате?
- На подобен въпрос Елисавета Багряна отговаря, че ѝ е много по-лесно да напише стихотворение, отколкото да преведе чуждо. Напълно съм съгласна с нея. Защото преводачът е изправен пред труден избор – и да запази формата, и да не пострада съдържанието. Добър е един превод, когато съхрани цялото богатство от художествени изразни средства. Задължително е произведението да не бъде нито ощетено, нито разхубавено.
- Превеждали сте от унгарски и от руски език. Какво Ви научи преводът за собствената Ви поезия – да бъдете по-внимателна към думата, по-пестелива или, напротив, по-свободна?
- Аз следвам вътрешния си глас. Не се поддавам лесно на влияния. Ще споделя нещо. Харесвам стиховете на гръцкия поет Константинос Кавафис. Веднъж ми се стори, че има някаква бегла прилика между неговия стил на писане и мое стихотворение. Това много ме притесни. А напоследък наистина съм по-пестелива по отношение на думите – предпочитам кратките ударни изречения, често безглаголни, но това не се дължи на ничие влияние.
- Днешният свят произвежда огромен брой книги, а изкуственият интелект вече може за секунди да създаде стихове, разкази и преводи. Как човек, посветил живота си на словото, гледа на тази промяна – може ли машина да напише стихотворение, което действително да боли?
- Истината е, че не съм чела стихотворение, написано от изкуствен интелект. Вероятно би било прилично и като форма, и като съдържание, но едва ли ще докосва душата на читателя. Силното стихотворение е изстрадано. Но не е изключено създаването на поезия от машина да се превърне в мода. И сега не се възпитава литературен вкус. Затова съмнителни като словесно изкуство творби получават дори награди.
- През годините вероятно сте срещали много талантливи хора, а някои от тях вече живеят единствено в спомените и в книгите. Кои срещи днес определяте като истински подарък на съдбата?
- Не за първи път ще кажа, че съм безкрайно благодарна на съдбата за срещата ми с поети като Атанас Далчев и Николай Христозов, чиято поезия високо ценя. Тяхната оценка за написаното от мене беше съдбоносна подкрепа в началото на моя творчески път. Споменах вече името на Константинос Кавафис. Пеньо Пенев ме развълнува дълбоко със стиховете си и с поемата си „Дни на проверка“ в ученическите ми години. По подобен начин възприех по-късно творбите на Емили Дикинсън и Уолт Уитман. Напоследък откривам близост в светоусещането си с това на Станка Пенчева. Не мога да изброя всички. Въпросът Ви ме връща към темата за смисъла да се твори изкуство. Вчера слушах едно изказване на диригента Йордан Камджалов. Зарази ме вярата му, че злото е поначало по-слабо от доброто. Според този даровит българин нашите усилия да се противопоставим на мрака ще допринесат за победата на светлината. Струва ми се, че е прав.
