Последни новини

– Когато отбелязвате своя 70-годишен юбилей, издавате символично стихосбирка със 70 стихотворения – „Шепа пясък“. Какво остава в шепата Ви, когато през пръстите ѝ вече са изтекли толкова години?

– В „шепата“ ми все пак остават хубавите спомени, радостта, която преживявам с внуците, гордостта ми от децата и най-вече моята поезия. Тя ми остана голямата любов!

– В „Какво е любов“ събирате любовна и еротична поезия и признавате, че продължавате да търсите отговора на въпроса какво е любовта – и все пак какво е любов?

– Да, в книгата ми „Какво е любов“ има чудесна любовна и еротична поезия. Тази книга я преиздавам за трети път. Отговорът ми на вашия въпрос го има в самата книга: „Какво е любов?! Всъщност отговор нямам! Може би това е онази магия, която ни възвисява, която ни прави добри и истински! Кара ни да вярваме в нея и понякога да правим чудеса“.

– Казвали сте, че в поезията винаги сте били честен, но къде е по-трудно човек да бъде честен – в любовта или в поезията?

– Човек във всичко трябва да бъде честен! Безчестието и лъжата не правят нито любов, нито поезия, а също така и политика за хората.

– В любовната Ви лирика присъстват близостта, раздялата, споменът, желанието, понякога и болката. С времето любовта става ли по-тиха, или човек просто започва да я разбира по-добре?

– Преживял съм много и в личния си живот, и като поет. Любовта не се разбира, тя се преживява, но с годините, с възрастта, тя се осъзнава. Едва тогава плащаме високата цена за всичко!

– Сред книгите Ви е и „Завинаги с Лина“. Колко от истинския живот на поета неизбежно преминава в стихотворенията му и има ли граница, отвъд която личното трябва да остане само такова?

– В книгата за жена ми „Завинаги с Лина“ са 47 стихотворения, колкото години сме били заедно. В нея има стихотворения от ранните години на нашата семейна връзка, за преживените хубави моменти заедно, за болката, която изпитах, когато научих истината за болестта ѝ, за самотата и проклятието, което ме настигна с нейната загуба. Но съм се старал всичките стихотворения в книгата да бъдат художествено издържани, въпреки че книгата е много лична.

– Вашата стихосбирка „С думи и чувства“ – не е ли всъщност това най-краткото определение за поезията – думи, които са успели да запазят определено чувство?

– Книгата „С думи и чувства“ е всъщност моята сентенция, моята идея, моето виждане за поезията: „Поезията е синтез от чувства, изразени с художествени средства.“

– Вие не оставате единствено в интимния свят на човека, а пишете и социална, и гражданска поезия за проблемите на обществото и съвременния свят – какво днес Ви кара да бъдете в определен смисъл „бунтар“?

– Аз винаги съм бил бунтар и в живота, и в поезията. Не приемам фалша, лицемерието, лъжата, убийствата, уродливостта в човешкото поведение. Писал съм за това с гняв, а също и за примирението, в което живеят голяма част от хората, обществото ни. Човек винаги трябва да има смелостта да каже истината и да се бори за нея! Поетът с поезията и делата в живота си!

– Живеем във време на социалните медии, кратки послания и все по-бързо потребление на информация. Има ли все още съвременният човек търпение за поезия – за онези няколко минути тишина, които тя изисква?

– Понякога приятели ме питат: „Защо пишеш поезия? Много хора днес не четат, затворени в себе си и мислещи единствено за хляба си!“ Винаги съм отговарял: изкуството е било и трябва да бъде будната съвест на народа. Ако пишеш за него, за несгодите в живота му, за доброто и любовта, към които трябва да се стреми, за духовната извисеност, която го прави човек с голяма Ч, ако го правиш честно и почтено, ще имаш читатели, хора, които ще искат да бъдат още по-добри и по-човечни! Има такива хора, аз знам и искам да стават все повече и повече!

– Във Вашите стихове природата, жената, любовта и обществото често застават едно до друго. Кое е онова, което никога не бихте превърнали в поезия?

– Никога не бих поощрил чрез поезия мръсотията, гадостта, фалшивото в живота!

– Когато един млад човек днес Ви каже: „Поезията не ми е нужна“, какво бихте му отговорили?

– Аз контактувам и с млади хора. Имам читатели и млади хора. Добрата поезия трябва да стига директно до човешката душа, да го развълнува, да го поведе към доброто. Тогава няма стари и млади, защото бавно, но сигурно поезията постига своята цел.

– Пишете ли днес текстове за онова, което предстои?

– Откакто си отиде от този свят съпругата ми, почти не пиша, вече четири години. Може би да съм написал две-три стихотворения, като самоирония и горчивината, която остана в живота ми след нея.

– След толкова стихове, книги, срещи, любови, раздели и натрупани години: какво днес е най-важното нещо, което знаете за живота?

– За да си истински човек, трябва да си добър, да правиш добро на хората, да помагаш, когато човек има нужда. Да обичаш хората и природата, да обичаш живота! Аз имам много приятели от цял свят. Правил съм и много дарения, но за тях не искам да пиша.

Петър Пацев е български поет, роден през 1949 г. в Стара Загора и трайно свързал житейския и творческия си път с Велико Търново. Завършва специалност „Български език, литература и история“ във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Пише поезия още от ученическите си години, а творчеството му преминава през любовната, философската, социалната и гражданската лирика. Автор е на редица поетични книги, сред които „Искам да ми е цветно!“, „Шепа пясък“, „Какво е любов“, „Завинаги с Лина“ и „С думи и чувства“. Негови стихове са публикувани в България и извън страната, включително сред българската общност в Чикаго. В поезията си Петър Пацев съчетава личното преживяване и чувството за любов с размисъла за времето, човека и противоречията на съвременното общество. Продължава активно да участва в литературния и културния живот и в срещи с читатели.