Минка Минчева е журналист с 50-годишен професионален път в регионалните медии. Завършила е Факултета по журналистика на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, специалност „Радиожурналистика“. Професионалният ѝ път преминава през радиото, телевизията и печатните медии. Дълги години работи в габровския вестник „100 вести“, а впоследствие е главен редактор на вестник „Росица“ в Севлиево – едно от най-дълго издаваните регионални печатни издания в България. Носител е на Почетния знак на Габрово за принос в развитието на журналистиката и на приза „Журналист на годината“ на Българската асоциация на регионалните медии.
Половин век в журналистиката е достатъчно дълго време, за да видиш не само как се променят медиите, но и как се променя обществото. С Минка Минчева разговаряме за професията, която се превръща в нейна съдба, за силата и кризата на регионалните медии, за журналистиката като коректив и за отговорността да говориш тогава, когато мълчанието е по-лесният избор.
– Г-жо Минчева, журналистиката е част от Вашия живот. Как се случи така, че избрахте този път, който едва ли е бил лек?
– Много дълга история, но ще разкажа началото. Мечтата се роди на един пионерски лагер за млади дописници на „Аладжа манастир“ преди много години. Но дълго време беше само мечта-химера, нещо недостижимо. Докато един ден у дома дойде главната сестра на Окръжната болница в Габрово, майка на моя състудентка от Варненския полувисш институт и ми каза: „Предлагам ти да започнеш работа в радиотелевизионното студио в Окръжната болница. Имаме нужда от човек като теб!“ Не знаех по какви критерии ме избраха, не знаех в какво ще се състои работата ми, но ми се стори привлекателно предложението и приех, въпреки че синът ми беше само на 7 месеца. Това се случи през месец май в далечната 1975 година и сложи началото на моя път към журналистиката.
Ще попитате що за радиотелевизионно студио е имало в Габровската болница. Открита съвсем наскоро Окръжна болница „Д-р Тота Венкова“ беше модерно за времето си лечебно заведение. Затова беше обявена за модел на здравеопазването в страната. В болницата Световната здравна организация провеждаше много често симпозиуми, колегиуми, конференции на различни теми с изтъкнати медици от цял свят. Една от основните цели на този модел беше превенция на заболяванията. А тя се осъществяваше и чрез разговори с лекари, здравни беседи и филми по вътрешните радио и телевизия за пациентите в болничните стаи. Телевизията не се разви, според очакванията, но радиото беше успешен проект за болницата и много силен старт по пътя на журналистиката за мен, по който вървя и до днес. Той премина и през Факултета по журналистика в Софийски университет, през различни по своя характер медии – радио, телевизия, вестник... Без излишна скромност мога да заявя, че имам привилегията цял живот да работя професия, която е била моя детска мечта и която съм учила в Университета.
– Кога според Вас българската журналистика е била най-силна и кога най-слаба?
– Не мога да кажа кога българската журналистика е била най-силна, но със сигурност мога да кажа, че през последните години много малко са примерите на истинска, стойностна журналистика, която медиите предлагат, дори и националните. Част от причините са описани в много доклади, изследвания и позиции на изтъкнати учени, журналисти и експерти по въпросите на медиите. Те съдържат и съответните препоръки, с които трябва да се съобрази държавата, за да се излезе от кризата, но засега те остават само на хартия, а падението продължава. Болно ми е за това, което се случва с професията, на която съм отдала целия си живот.
– Регионалните медии много често са по-силни от националните. Дали това се дължи на местен патриотизъм, или причините са други?
– Благодаря Ви за тази оценка, но трябва да направя едно уточнение – те бяха по-силни, когато ги имаше във вида, в който трябва да работи една медия, независимо дали е национална или регионална. Правилата за всички трябва да са едни, но не са, ако изобщо има правила и стандарти за местните и регионални медии през последните години.
Ще се съглася с Вас, че регионалните медии са по-силни, защото почтеността е все още основен критерий и норма в тяхната работа. Те нямат друг избор, защото в момента, в който ти си излязъл от редакцията, получаваш обратната връзка за твоята публикация във вестника или думите по радиото и телевизията, които си изрекъл. И то право в очите от хората, които са я прочели или слушали. А това е най-важният ефект и критерий за нашата работа. По-силни сме, защото знаем не само болките на хората, но и причините за тях. Тогава се намират и най-верните решения за проблемите. Споделяме техните радости и успехи, за които националните медии нямат време и интерес. А България не е само на жълтите павета пред Народното събрание ...
Наскоро прочетох заглавие „Регионалната журналистика е мъртва". Това е позиция на Теодора Пеева, председател на Съюза на издателите в България и зам.-главен редактор на в. „Сега“, която казва на медиен форум в Казанлък: „Регионалната журналистика беше убита“. Жестока истина! Но моето определение на здравното състояние на регионалната журналистика е, че тя е в медикаментозна кома. Понякога този процес, може да е начало на оздравяване. Аз искам да е така и вярвам, че може да стане при правилната терапия, ако си служим с езика на медиците.
– След толкова години в професията как разбирате ролята на журналиста – трябва ли журналистиката да бъде коректив на случващото се около нас?
Недобронамереността сякаш се е превърнала в ежедневие в нашето общество. Да, тя винаги е съществувала, но мащабът ѝ днес е тревожен – и това не мога да приема, нито да преглътна. Съпротивлявам се, защото такава съм. Но понякога се питам: има ли смисъл от това недоволство? Променя ли нещо?
Моята професия ме задължава да не мълча. Да говоря – не само от мое име, а и от името на другите. Да показвам нередностите и техните извършители. Това е ролята на журналиста – да бъде коректив. Но не той въздава справедливост – това е работа на институциите. Аз съм си свършила работата – честно, отговорно и със съвест. Но парадоксът е, че не нарушителите, а аз самата съм била разследвана. Дори съм се озовавала в съдебната зала. Така ли трябва да бъде?
– Не е ли журналистиката все по-често подчинена на интереси и зависимости? И ако е така, не губи ли тя своя смисъл?
Да, често е така. Политиката на една медия се диктува от нейните собственици. И всеки журналист избира – дали ще приеме компромиси, които подкопават почтеността му, или ще остане верен на професията.
За щастие, все още има журналисти и медии, които не се огъват. Които вярват, че журналистиката трябва да бъде коректив на властта. И точно в това е нейната сила – не в зависимостите, а в съпротивата срещу тях.
– Вие сте журналист с дългогодишен опит. Защо според Вас лошата новина толкова често печели пред добрата?
Петдесет години в журналистиката – това е моят път. За някои – успех, за мен – преди всичко удовлетворение. През годините съм чула и „Осанна!“, и „Разпни Го!“ – и двете са част от реалността на тази професия.
Но днес победите са по-малко. Може би защото не приемам идеята, че лошата новина трябва задължително да е водеща – било то трагедия или битов инцидент. Тази практика започна след началото на прехода, когато дълго премълчаваното се изля с огромна сила върху медиите. И така лошото стана правило.
Днес обаче тази формула вече отблъсква хората. А въпреки това – големите медии продължават по същия път. Не защото вярват в значимостта на новините, а защото преследват рейтинг. А рейтингът носи приходи. Това, за жалост, често е по-важно от въздействието върху аудиторията.
– Журналистиката и журналистът не е ли доставчик на информация и знание, което трябва да се предаде по най-добрия начин на своя ползвател – читател, слушател или зрител?
– Много труден и болезнен въпрос за мен, професор Терзиев, защото той е много близо до дефиницията за журналистиката – такава, каквато съм я учила в Университета и съм я практикувала 49 години. Догодина, да е живот и здраве и все още да упражнявам този занаят, ще станат 50 г., но днес тя е много далеч от тези норми. И причина за това са не само репортерите и водещите на предавания, върху които се хвърлят най-често упреците и негативните определения за журналистиката. Нека не забравяме, че политиката на една медия се определя от нейните собственици и тя се прилага от редактори, продуценти, режисьори, водещи и от още много други хора с различни специалности, имащи отношение към производството и естеството на медията – вестник списание, радио, телевизия, сайт. И дали медията ще отговаря на изискванията за безпристрастност и обективност на информацията, която предлага, зависи от професионализма, морала и почтеността на тези хора.
– Къде се проби нашата мимолетна демократичност?
– Да, наистина „мимолетна“, ако имате предвид надеждите, които имахме в началото на 90-те години на миналия век, а много скоро след това се стопиха. Но стремеж към демократична държава са имали нашите революционери през 19-ти век и началото на 20-ти век, в които се кълнем във вярност на определени дати, свързани с техния живот, но никога не сме следвали истински заветите им.
И друг път съм казвала, че моят 10 ноември дойде още в началото на 80-те години, когато се подготвях за изпита по История на българската журналистика в Университета. Въпреки духът, в който бяха написани по онова време учебниците, в трите тома на История на българската журналистика имаше текстове за личности и исторически събития, различни от тези в учебниците по история в училище, защото написаното във вестника няма как да изтриеш.
В последните години осъзнах, че почти всички, които са поемали управлението на страната, особено след Освобождението ни, са си въобразявали, че историята на България започва от тях и са унищожавали най-доброто, постигнато от предшествениците им. Така е било след 9 септември 1944 година. За съжаление това се случи и след 10 ноември 1989 година – бяха отречени едни ценности, но нямаше наложени други. Все още живеем без критерии и норми – задължително условия за една демократична държава. Бяха премахнати символите на комунизма, но не беше обяснено защо. Затова живеем с инструментите на пазарната икономика, но с комунистическите принципи – пагубно за демокрацията ни съчетание, според мен. А народът обезверя, не само защото е беден, а защото не са наказани тези, заради които той е беден. Това е така, защото тези, които проповядваха колко е лош капитализмът, станаха най-върлите капиталисти.
– Думите са част от целия Ви професионален живот. Какви са Вашите думи?
Журналистиката изисква с малко думи много неща да кажеш, особено в радиото - любимата ми медия. Въпреки че по някои теми се допуска да се пише с по-остри думи, аз винаги съм избирала да изразявам отношение с факти, а не с обидни квалификации и определения. Днес все по-често се убеждавам, че добрите думи раждат добро. А ние повече от всякога се нуждаем от добри думи.
– Какво очаквате да се промени в българското общество? Колкото и да се опитваме да се изолираме от случващото се, всички сме част от него.
Очаквам най-сетне да разберем, че всичко, което искаме, започва от нас, че държавата е всеки един от нас. И може би най-важното, да не забравяме, че каквото посееш, това ще пожънеш.
– И накрая – след всичко преживяно и написано през тези 50 години, коя е Минка Минчева според самата Вас?
Един непоправим мечтател, който обича да обича. Вярва, че доброто ражда добро и всичко на този свят се връща.
